Досие

Бялата гвардия в Ловеч – един разказ на инж. Спартак Попов клуб Висоцки

Ще срещнете инж. Спартак Попов в градската библиотека в Ловеч, в архива, в музея, на изложба, на концерт или на театър, в КДК, на митинг. Навсякъде, където се случва нещо значимо, нещо даващо храна на ума и сърцето. Ще го видите в центъра на Ловеч всеки ден. Един исполин, леко привел глава и рамене, който носи чанта в ръце. Дори да е непрозрачна и плътно затворена, приятелите му знаят какво има в нея: книги, списания, вестници – тези, които можем да си купим във всеки павилион или редки издания. Обича да седне на чашка кафе, да говори, да споделя, да разказва, да спори… И малко са тези, които биха му противоречали, защото знанията му са всеобхватни.

Натрупал огромно количество информация в областта на литературата, изкуството, културата, науката в различни нейни клонове, политиката и какво ли още не. Това е строителният инженер Спас Попов. Изучавал своята специалност в Москва, после работил 4 години по руските строежи, свободно говорещ езика на братята руси и поради обстоятелството, че майка му е била преподавател по руски език, страстен любител и познавач на руската култура и в частност – на руската литература и не по-малко – на руската история. Помислете си само какви ще са пък познанията му за родината или за родния град!

На 16 юли 2009 г. Спас Попов бе гостът в Клуб “Висоцки“. И разказа за нещо, отново свързано с Русия, но и с историята на родния ни град: “Руската белоемиграция в Ловеч и влиянието й върху развитието на града. “За да ни запознае с темата, която го вълнува от години, Спартак дълго време е проучвал източници в Държавен архив, Ловеч, материали, дадени му от приятели (в случая Милен Тотев), произведения на художествената литература, засягащи темата. Моята нелека задача ще бъде да ви предам неговия емоционален разказ, наситен със собствени разсъждения и отношение, но стриктно придържаш се към фактологията.

Предистория. След Октомврийската революция в Русия голяма част от белогвардейците и част от руската интелигенция напуска родината си и търси убежище в различни европейски страни, а някои – и в Америка. Група от хората на Врангел попада в Галиполи – Турция, където са англо-френските окупационни власти. Нещастно стечение на обстоятелствата за тези хора, защото турците ги ненавиждат като свои вечни противници. Продават им кана вода за златна гривна, за колие, за семейни скъпоценности. Бегълците се лишават от тях – просто, за да оцелеят те самите и най-вече –децата им. Поддържат бойната си готовност и живеят с надеждата, че ще се върнат отново по родните места. След година се разбира, че нов поход срещу Русия няма да има и те трябва да мислят как да устроят живота си по-нататък… В Турция престоят им е невъзможен, защото се намират във враждебна за тях среда. В същото време Ататюрк жъне победи срещу гърците и подкрепящата ги Антанта. За да не се окажат между чука и наковалнята, емигрантите започват преговори с много правителства – чехословашкото, югославското, с българските власти.По това време в България Стамболийски води една много двойнствена политика. От една страна той е ляв и казва, че след 60 години земеделска власт, ако даде някому другиму властта, то ще е само на българските болшевики. А от друга страна се кани да арестува комунистите и да ги праща да пресушават бургаските блата, както той се изразява. До този момент правителството на Стамболийски допуска в страната отделни пристигащи белоемигранти от Южна Украйна, от Одеса – цивилни и ранени военни. А през 1920 г. след преговори е постигнат компромиса тази Врангелова армия, която е оцеляла като боеспособна, да дойде в България. Това са около 6 500 – 7 000 човека, което не е кой знае колко много, но не са и малко за състоянието на страната след загубите в Първата световна война. С два турски парахода -“Бяло море“ и “Рашид паша“, конфискувани от англо-французите, белоемигрантите са превозени до Варна и Бургас. Слезлите във Варна се заселват в Северна България, а другите – в Южна, в Търново Сеймен – в последствие град Марица, а сега Симеоновград, защото там има свободни казарми. Пристигането. Според договореността, слезлите във Варна белогвардейци са разоръжени. Пехотата предава руските тежки картечници на колесарка“Максим – Соколов“, които са най-тежкото й оръжие, а артилеристите – класическото руско 76 милиметрово полево оръдие за непосредствено съпровождане на пехотата. Тези оръжия са, така да се каже,“арестувани“в магазиите на Варненското пристанище. Само войниците остават с винтовките си. След Първата световна война България е разгромена, има и Ньойски мирен договор. За да оцеляват, много от хората се връщат към първоизточника на благата – към селата, към земята. Така се случва и в Ловеч. Градът намалява и остава само с 6 – 7000 жители. И тогава, в пълна тайна, без предварителна подготовкаq в Ловеч пристигат Врангеловците.

От Крим, през Галиполи, през Варна, през гара Плевен, с марш на скок, под един изключително пронизващ зимен дъжд, те идват в града ни на 20 декември 1921 година. При това те са едни от първите белоемигранти в България, защото гвардиятавинаги е първа. Пристигащите в Ловеч се наричат сборен отряд или на руски език – сводная бригада. Той се състои“от гвардейска пехота и гвардейска артилерия от старата императорска гвардия“, както пише в ловешкия вестник “Стремление“ от 04.01.1922 г. “Отрядът се командва от полковник Христофоров, кавалер на Георгиевско златно оръжие, дадено му за лична храброст и други бойни отличия. Гвардейската пехота се командва от полковник Лукошков – кавалер на българския орден за военна заслуга ІV степен с корона, а гвардейската артилерия – от полковник Плюцинский, кавалер на Георгиевското златно оръжие, дадено му тоже за храброст и бойни отличия. “Нашият град е определен за квартируване на белоемигрантите по няколко причини:1. Наличието на свободни казарми, където да бъдат настанени.2. Отсъствието на жп връзка. Това не би позволило руските белоемигранти да застрашат внезапно властта на Стамболийски, да се вдигнат и да тръгнат срещу него.

Кои са те?

На 23.12.1921 г. местният вестник “Стремление“ пише: “На 20 того пристигнаха около 600 руснаци войници и офицери от армията на Врангел с 2 знамена и 50 семейства, прокудени от болшевиките.“Част от ръководния състав е от военновременни офицери – хора с висше или почти завършено висше образование от университетите на Южна Русия и Украйна, цветът на тяхната интелигенция. За 2-3 месеца те са получили офицерска подготовка и офицерски пагони. После отиват на бойната линия. Ако ги ранят, за известно време излизат от строя, възстановяват се и после пак се връщат и… който оцелее. Много от тях се оказват с висше филологическо или музикално образование, с художествена академия, доказани специалисти с инженерно-техническо образование, а офицерите – артилеристи са с много добра топографска подготовка. Има и лекари. Съвсем не случайни хора – елитна интелигенция. Те са организирали свой хор, имат драматичен кръжок, а с тях пътува и походна църква с руски свещеник. Курица не птица, Болгария – не за граница! В Първата световна война нашата страна воюва на страната на немците. Заедно с Германия, Австроунгария и Турция, България е четвъртата страна, подписала Бресткия мир със Съветска Русия. Пристигайки тук, белоемигрантите очакват хората да ги посрещнат едва ли не на нож. Но ги приемат най-радушно, защото са потомци на освободителите. След Галиполи – Турция, тук те намират човешко отношение.

И още на 25 декември 1921 г. отслужват празнична служба с благодарствен молебен за щастливото си пристигане в Ловеч и доброто посрещане. Ето как вестник “Стремление“ от 04.01.1922 г. отразява събитието със заглавие“Руските войски в Ловеч и тържеството им на 25.12.1921 г.“ “На Божествената литургия на 25.12.1921 г. в църквата “Света Троица“, отслужена от руския свещеник на отряда Михаил Попов, при стечение на много граждани-богомолци, пя хорът на гвардейската артилерия, дирижиран от младия и симпатичен щабскапитан Савелиев-Рославлевич, потомък на българския цар Иван-Александър, който хор остави най-хубави впечатления у присъстващите.“А под заглавие “Благодарствен молебен за щастливото пристигане на отряда в братската страна България“, четем: “По нареждане на командира на 1/12 жандармерийска рота капитан Илиев военната музика бе в услуга на руските войски за парада им. Негово Високопреподобие архимандрит Максим приветства на руски език от страна на духовенството в епархията руските войски с “Добре дошли!“в освободения преди 44 години от братска Русия град Ловеч.“Друго съобщение, отново в същия вестник от 17.01, гласи:“На 5.01.1922 г. руските емигранти отслужиха на Белия паметник панихида за падналите в Ловеч и околностите му руси при освобождението на България.“Доброто посрещане и създалите се в последствие нормални човешки взаимоотношения между местните жители и белоемигрантите, раждат израза: “Курица не птица, Болгария не за граница“, което буквално означава:“Кокошката не е птица, а България не е чужбина.“ (Естествено на руски звучи по-добре, защото се римува.) Хората не смятат България за чужбина и някои от тях моментално приемат българско гражданство, за да нямат големи препятствия при вписването си в новата среда. Пристигналите белоемигранти се настаняват в казармите, а част от тях – и по къщите. По линията на Нансен, чрез Комитет за подпомагане на руските бежанци, на тях им се осигурява минимум продоволствена дажба. В книгата си “Момчето от малкия град“ Иван Мартинов пише, че всеки ден им варят борш и нищо друго. Населението ги подпомага с дарения. И отново вестник “Стремление“от 17.01.1922 г.. отразява тоя акт на милосърдие: “Комитета в с. Долно Павликени (Горан) по събиране на помощи за руснаците изказва голямата сиблагодарност на всички дарители от селото за щедростта им.“Вписване в живота на града. Грижите за препитанието не пречат на пристигналите да се впишат в културния живот на града с невиждани до сега неща: “На 9.01.1922 г. в салона на читалището – руска вечеринка, първа по рода си в Ловеч.“- в-к“Стремление“- 17.01.1922 г. В-к“Стремление“- 24.02.1922 г.“Руска певческа вечер““На 5.03. в читалище“Наука“гвардейският хор ще даде концерт под диригентството на г-на щабскапитан Савелиев-Ростиславич. Ще бъдат изпълнени отлични руски песни от разнообразен характер. Надяваме се вечеринката да бъде посетена от ловчанското гражданство.“ “Руският артистичен кръжок ще даде на 19 того – неделя вечер в читалищния салон Артистическа вечер с особена интересна програма.“Стремление“- 16.03.1922 г.

Освен местните артисти, в града се изявяват и таланти, дошли от други места с руски емигранти. Поетесата рускиня Любов Столица говори в читалищния салон по две крайно интересни теми: “Жената в миналото и бъдещето“ и “Трагизмът в душата на съвременния интелигент“.

В града съществува и място, което се явява трудова борса и своеобразен клуб на руските емигранти. Това е “Руска лавка“ (по-късно наречена ,,Кубански казак“) със съдържател Нено В. Ненов, т. н. Нено Кокошката. Заедно със съобщенията за културни изяви, по страниците на вестника веднага след пристигането им се появяват и обяви за работа от белоемигрантите и техните съпруги. От тях личи изключително високото ниво на интелигентност и квалификация на тези хора. За да се издържат, те са принудени да работят срещу скромно възнаграждение. За да оцелеят, са готови на каква ли не работа. И което е интересно, някои пазят инкогнито, не обявяват имената си, а търсят посредничеството на редакцията или на ловешки адвокат. В-к “Стремление“- 4.01.1922 г. “Олга Василевна дипломирана от Петроградския педагогически институт желае да предава уроци по английски, немски, френски и руски език. Приема всеки присъствен ден.“Преславска“ 6, дом д-р Баев “Руски карикатурист и художник (ВИКА) приема поръчки за изработване на винетки, художествени реклами и фирми. Адрес: Редакцията“.

Вероятно това е офицерът Виктор Юрицин, който е млад офицер, син на губернски чиновник. Той става сътрудник на читалището, рисува афишите на читалищния кинематограф, на всички театрални спектакли и концерти. Превръща се в един професионален художник, неделим от Ловеч.24.02.1922 г.“Руски офицер дава уроци по френски език – разговори, четиво, граматика. Справка: Кантора адвокат Латев“10.07.1922 г. Руски офицер, свършил консерватория, дава уроци по пиано срещу скромно възнаграждение. Същият акордира пиана. Справка: Редакцията“

И хората с инженерно-техническо образование търсят своето препитание и реализация като специалисти, след като са получили съответните документи от българските власти. Те бързо се вписват в ситуацията, защото България, колкото и парадоксално да е, само година-две след войната, започва да изпитва стопански подем и има нужда от инженерно-технически кадри. Стават земемери, правят кадастрални планове, окрупняване на имоти, на селски мери. Такава обява срещаме отново във в-к “Стремление“от 31.05.1922г. “Измервачи: Руските техници Подвинцев и Ранцов, които имат право и разрешение от българските технически власти в качеството им на измервачи (земемери) търсят работа по измерване и закръгляване (комасация) на общински мери и други големи землища. Ловеч, ул.“В. Левски“ №76, дом Христо Начев.“Но по същото това време те започват да се занимават и с рисуване на пейзажи от околностите на Ловеч, с фотография – снимат по-забележителните сгради и местности около Ловеч и правят първите илюстровани картички, които продават, за да се самоиздържат, а също организират и изложби.По повод на снимките, които правят, в “Работнически вестник“се появява дописка от ловешкия комунист Стефан Стаев срещу врангелистите, която гласи следното: “Намиращите се тук врангелисти пред лицето на властта усилено разучават града и околията, проверяват и попълват военни карти и правят снимки на обществени здания в града.“В-к“Стремление“14.05.1925 г.“Изложба: През трите дни на Великден и 27, 28, 29 того руските фотографи в града устройват художествена изложба в малкия салон на читалището на украсени фотографии, пейзажи, жанри, етюди, и поръчани от археологическото дружество снимки от миналото на града, които представляват голям интерес за гражданите и учащите се“.Лекарите също си намират бързо работа, но Ловешката лекарска колегия се намесва и им прави някои спънки, защото се явяват като конкуренция. За да избегнат тези неприятности, част от тях приемат българско гражданство.“Г-н А. П. Иванченко, лекар, е приет за български поданик“– в-к “Стремление“– 7.12.1923 г.

Много от белоемигрантите стават учители, след като се запознават с обстановката. Известният Золотов става учител по руски език – много добър специалист, Фоменко – учител по математика, Пономарьов – изключителен математик, друг Фоменко – учител по физкултура. Той поема и ръководството на местната скаутска организация, което е голяма чест.Сливане. Новите жители на града постепенно се сближават с местните хора, стават неделима част от тях, особено след като се създават смесени бракове. Емигрантите усвояват български език за 2-3 години и се вграждат в местните структури на културата. Приобщават се към градския самодеен хор, към самодейната оперета, макар че техният хор и драматичен кръжок са били на много високо, почти професионално ниво. Заедно празнуват местните празници и най-вече деня на освобождението на Ловеч. Ето какво съобщава в-к “Стремление“ от 9.09.1922 г. под заглавие:“Освобождението на град Ловеч“.

“На 4.09.1922 г. вечерта в бирарията на Драката бе дадена малка закуска на намиращите се в града ни руски офицери. Сутринта – молебен в “Света Троица“, шествие по пл. “Кирков“, реч на учителя Гено Иванов “Как е превзет Ловеч“, духова музика и хоро.“

Между белоемигрантите има офицери, които са участвали в освобождението на България от турско робство. Един от тях е освобождавал Ловеч, но попада в друг град. В последствие идва в Ловеч и пише свои спомени. Общинските съветници вземат решение и го правят почетен гражданин на Ловеч. Когато през 1924 г. ги разоръжават окончателно, белоемигрантите вземат решение и подаряват стволовете на оръдията за подреждането им около Белия и Черния паметници, за да им се придаде по монументален и завършен вид. Двама от тях, без заплащане, като дарение за града, задето ги е приел, правят цялата електрическа инсталация на училище “Васил Левски“. А когато през 1928 г. става голямото Чирпанско земетресение, белоемигрантите, едва стъпили на краката си икономически, събират помощи за пострадалите. Това още по-ясно показва, че те вече се чувстват като част от Ловешкото общество. Белоемигрантите от различните градове на България общуват помежду си.

Спартак Попов се среща случайно в София с потомък на белоемигрант – Притуп Александр Борисович. Той има спомени от детството и младостта си за това, как семействата на белоемигрантите са си ходили на гости от град на град, общували са. Бил е голям приятел с една от дъщерите на Золотов – Роза Золотова. Тези хора обаче, лека-полека започват да напускат Ловеч. Водачът на скаутите се оженва чак в Кнежа. Част от музикантите отиват в Троян, където се създава оперета – един виолончелист, една дама със завършена консерватория. Николай Аксаков, който в Ловеч организира летни балетни школи, в Троян създава такава балетна школа през 1928 г., която и днес се помни. (Сборник “Театърът в Троян“)

Грижи за децата. Децата на белоемигрантите си имат своя организация от типа на скаутските, но по линия на панславянската общност, наречена“Соколи“. Организирали са летен скаутски лагер към Абланица, където е ВЕЦ “Камен рид“. Имали са най-елементарни бараки, но лятно време там са им давали такава подготовка, каквато училището не може да даде. Белоемигрантите са издавали свой вестник “Белая волна“ и в един от броевете се е подчертавало, че с тези лагери се продължава традицията на родителите. “Практически не остава нито едно дете между тези русначета, които са дошли със семействата си или са родени в България в руски или руско-български емигрантски семейства, което да не получи висше или поне средно-специално образование, да не получи професионална подготовка и да не придобие по-висока обща култура – казва Спартак. – Това не са били някакви непросветени заблудени хора, които ей така са попаднали в редиците на бялото движение. Те са си имали някакви принципи и идеи и са ги отстоявали. “Градът на професорите. По времето, когато в Ловеч пристигат белоемигрантите, той е наричан “градът на професорите“, защото в този момент в Софийския университет има 15-16 професори от града, а според някои източници и 17-18, които са лидери в своята област, без да се броят доценти и асистенти. Заедно с белоемигрантите са пристигнали и професори от много руски университети, защото за тях няма място в новата съветска държава. Но тъй като Ловеч е малък град и не може да им предложи реализация, професорите в Софийския университет с ловешки произход помагат на руските си колеги за адаптацията им. Един от тях е професор Мякотин – икономогеограф, демограф. В последствие той заминава с други руски професори за Прага, където чехите са създали в един от най-престижните университети на Европа – Карловия, специален руски икономически университет, като благодарност за оказаното им много голямо съдействие от Съветския съюз за създаване на независима чехословашка държава. По това време дъщерята на професора – Нина Мякотина, е на тийнейджърска възраст. По-късно завършва медицина и се завръща в Ловеч като лекар на Американския девически колеж. Има много неизследвани фамилии на белоемигранти. Много от тях, адаптирайки се в ловешкото общество, подценяват своя произход и не му отдават голямо значение. А то е от съществено значение, защото в някои неща се усеща не пряко, а косвено. Например още преди 09.09.1944 г. в Ловешката оперета и в самодейния театър се играят руски и украински заглавия. Руска класика и украинска класика. Дори доминират не руските, а украинските постановки -“Наталка Полтавка“,“Сорочинская ярмарка“,“Запорожец за Дуная“. Тези заглавия се играят след 9 септември 1944 г. Даже превръщат читалище“Наука“в Читалище“Гогол“, толкова силно е украинското влияние, останало от белоемигрантите и техните потомци.Критични моменти. Разбира се, не всички са доволни от идването им. Някои от белоемигрантите обичат да полягват по пейките на Баш Бунар и това възмущава част от гражданството. Командирът на гвардейския отряд издава заповед това да се прекрати и се постига спокойствие във взаимоотношенията между двете страни. Има сблъсъци на политическа основа и то още на 1 май 1922 г., когато ловешките комунисти правят манифестация край казармата против врангелистите. Тогава си разменят не само предизвикателни думи, но и камъни. Но никога белоемигрантите не се намесват въввътрешния политически живот на страната. Защото осъзнават риска от това да останат без място, където имат дом и препитание. Веднъж загубили родина, те не желаят да загубят и страната, която им дава подслон. По време на събитията с професор Цанков, генерал Кутепов заповядва да се запази неутралитет и под никакъв предлог белоемиграцията да не се намесва в българските дела. По същия начин се държи белоемиграцията и през 1923 година, и по време на 9-юнския преврат – пълен неутралитет. За белоемигрантите има и други критични моменти – след войните. Не е толкова страшно когато идват руснаците. Много по-страшно е когато идват немците, защото искатбелогвардейците да тръгнат с тях и ги отвличат. Те имат т.н. Нансенови паспорти, по името на норвежския полярен изследовател, дипломатът и носител на Нобелова награда за мир през 1922 г. – Фритьоф Нансен. Той е натоварен от Обществото на народите (ОН) да следи за тяхната съдба. Паспортите, които белоемигрантите имат, са безадресни, без поданство, не им осигуряват никаква закрила. Царят съзира опасността за тези хора и се пуска една заповед до околийските полицейски началници Нансеновите паспорти на белоемигрантите да бъдат заменени с български. Но докато това стане, от Ловешкия край са отвлечени от немците около 50 души белоемигранти. Между тях е и Николай Аксаков. Когато започва Втората световна война, някои белоемигранти се връщат в Русия и се записват в Червената армия, възползвайки се от дадената още при Ленин амнистия. Други получават съветски паспорти и се завръщат в родината по-късно, но не успяват да се приспособят към променения живот. Някои, които остават тук, не издържат на носталгията и съпровождащата я депресия и посягат на живота си.Така се случва с Николай Николаевич Любимов, руски емигрант от имперската гвардия, изпаднал в мизерия и душевно отчаяние, който се застрелва. Единственият му другар е бил отец Михаил Попов. Михаил Золотов, човек, който създава семейство в Ловеч, има две дъщери и малко преди да посегне на живота си, казва на майката на Спартак Попов: “Минка, мне уже надоело жить!“ През целия си живот той не успява да преодолее носталгията по Русия. Но повечето белоемигранти се вграждат в ловешкото общество, сливат се с него, стават неделима негова част. Днес имената на техните потомци ни подсказват техния произход. Но има много още непроучени материали за тези хора, дошли през 1920 г. в нашия град и станали част от лицето и историята му, дали облик на културата му и допринесли за развитието му изобщо.Не съдим и не хвалим. Завършвам своя разказ, който е по материали, издирени от инженер Спартак Попов. Извършил едно обемно и нелеко проучване, той ни направи съпричастни към съдбата на тези хора и благодарни за приноса им в развитието на нашия град. Ние не съдим и не хвалим. Историята и времето ще го сторят. Ние приемаме фактите за нелеката съдба на една руска белоемигрантска общност с принос в развитието на града ни. Благодаря на Спартак от името на приятелите от клуба.

Записал Добрина Атанасова (от Словеса)

Самиздатски неволи в университета

Из “Моите срещи с Държавна сигурност”

от Цветан С. Тодоров

Дали добре си спомням за срещите ми с Държавна сигурност? Няма как – в края на краищата те са част от моята биография.

Първата ми сериозна среща с ДС стана като студент през втория семестър в края на трети курс. Бях неразделен член на група приятели, почти всички учехме българска филология във Велико Търново. Случката е от лятото на юни 1978 г.

Но с офицерите от Военното контраразузнаване се бях срещал още в казармата. Там имаше офицер (викахме му ченгето) , който следеше пощата на войниците. През втората година бях пощальон на поделението, та той преглеждаше писмата, които носех. Понякога го правеше пред мен. Привидно ги разглеждаше отгоре-отгоре: адресант – адресат. Тогава не разбирах по какъв белег той отделяше и задържаше някое войнишко писмо. По-късно си дадох сметка, че той следеше кореспонденцията само на определени лица – например с турски имена.

Но да са върнем на студентските години. Времето в Университета край Царевец минаваше в обичайния за епохата младежки ритъм. Лекции, но и почти всекидневно ходене на кино. Четене на книги по библиотеки, но и приятелски спорове по прочетеното. Това беше времето, когато попивахме с възхита поезията на Борис Христов от първата му стихосбирка “Вечерен тромпет”. Пиехме главно бира, слушахме “Пинк Флойд” и “Бийтълс”, ходехме на театър и естрадни концерти /“Щурците”, “Сигнал”/.

Всяко лято ни изпращаха задължително на трудови бригади, траещи месец. Та на една такава лятна бригада в близкото до Велико Търново село Козаревец нашата групичка се мотаеше из едно текезесарско лозе. Важните решения в този край явно се вземат в лозя – традицията тръгва от Никола Габровски.

Там решихме да издаваме литературен алманах. Идеята дойде от приятеля Красимир Крумов, още тогава наричан с прякора Грец. Останалите я подехме с ентусиазъм. Там бяхме Димитър Михайлов – Митака, Чавдар Генов, Иван Иванов – бай Иван, Димо Момчилов – Димотиката и моя милост. Бригадата беше момчешка, но по-късно, през есента, и момичетата в нашата група бързо се навиха. През лятото някой измисли името на алманаха, за НЛО вече се пишеше по вестниците. Решихме на корицата да пише “Общодостъпно и независимо издание на великотърновските студенти”

След като се върнахме за лекции, към нас се присъединиха Румяна Христова, Таня Стоянова / тя учеше живопис/, Любо Босилков, Емануела Бошнякова /графика/, Стефан Бакърджиев /стихове/, Пламен Бочков /критика/. Към групата се присъедини и Светлана Боева от Варна – моя възлюбена потова време. По-късно със шум и трясък нахлу по-младият от нас Калин Илиев. По това време той беше режисирал в студентския театър пиеса на Петер Хандке и спечели нашите симпатии. Пишещите по това време студенти Светослав Мичев и Христо Славов никога не са участвали в алманаха, те си бяха “комсомолски” писачи. Тъй като основната група сред няс бяха заклети киномани, НЛО стигна и до столицата, където ходихме да гледаме филми. Така успяхме да привличем Иван Хаджиев, по това време студент по кинознание във ВИТИЗ.

Главната ни цел беше да си създадем трибуна за първите си литературни стъпки. В издането, освен критика и история, слагахме и графики, предимно на Таня Стоянова и Емануела Бошнякова.

На практика всеки втори студент около нас драскаше нещо – дали стихове или проза, дали преводи или рисуваше, но ТВОРЕШЕ! Естествено търсеше и изява, но простор нямаше. Беше почти невъзможно да се публикува нещо от студентската скамейка в утвърдените издания. За сравнение първата ми статия излезе в сп. “Киноизкуство” през 1982 г., и то с подкрепата на проф. Ивайло Знеполски. Единственият студентски вестник във Велико Търново, мисля, че се казваше “Труд и учение”, излизаше веднъж месечно. В него трудно можеше да се събере нашето творчество. Все пак там, след доста чакане, излезе моя статия за Първия международен анимационен фестивал във Варна през 1977.

Първоначално пробвахме възможността нашият алманах да е издание към КЕВ-а / така наричахме университетския Клуб за естетическо възпитание, мероприятие на задължителния Комсомол/. На официален разговор ходи Грец, но като се върна, каза, че оттам отказват съдействие.

Не помня конкретните причини, които изтъкна Грец, но явно се страхуваха да ни дадат думата. След статията в студентския вестник лично аз бях събрал смелост да пиша критика и ме сърбяха ръцете. Не искахме нищо повече от трибуна, ала свободна територия за публикации нямаше.

От тази безизходица се роди “НЛО” – алманах на независимите студенти. С името “Неидентифицирани летящи обекти” /НЛО/ се опитвахме снизходително и иронично да се самоопределим.

Трябва да се спомене, че в идеята, както и при самото начинание, не сме взаимствали нищо от никого – нито от преподавателите, нито от други колеги. Напротив. Вярвахме, че правим нещо оригинално, важно, достойно и сигурно ще получим подкрепа от Комсомола. Така неусетно издадохме 5 броя.

Още не заехме какво правим…

Излезе първата книжка, набрана на различни пишещи машини, формат бе колкото сгънат на две канцеларски лист, формат – А4. Любо и Грец ходиха при свой приятел в печатницата, който подвърза книжното тяло професионално. Стана книжка от стотина страници, изписани от едната страна. Тялото имаше бели меки корици. В един екземпляр НЛО излизаше от брой 1 до брой 3, после до 5 брой “тиражът” нарасна до три. Пишехме с индиго.

Горди с изданието, започнахме да го раздаваме от ръка на ръка между студентите. Търсехме мнения, съмишленици, подкрепа. Някои книжки стигнаха и до преподавателите ни по литература.

Редактирането ставаше в нашия приятелски кръг. Събирахме се главно на таванската квартира, в която живеехме заедно с Митака срещу наем от 18 лв. месечно. Интересното на тази квартира бе, че имаше вътрешна тоалетна с врата на релси, за пестене на място. Та когато някоя от дамите посещаваше тоалетната, всички излизахме от стаята в коридора. Такива ми ти работи…

Още тогава Грец /днес известен кинорежисьор/, проявяваше организационен талант. Постоянно изнамираше и водеше непознати за нас автори. Сред неговите фаворите бе Мария Георгиева, която предостави свои преводи от френски.

Спомням си много добре спора около един материал за философа Димитър Михалчев, по-онова време официално премълчаван от властта. Тогава Грец настояваше за по-твърда позиция спрямо политическата система. Надделя обаче общото мнение да не навлизаме в политическата тематика, защото е опасно. Явно повечето от нас си даваха сметка, че не сме много в “правия път”. Не случайно не получавахме подкрепа от казионната комсомолска организация.

От друга страна какво пък лошо имаше, че пишем и публикуваме. Пари не искахме, всичко беше ентусиазъм.

Във всеки брой пускахме стихове от някой млад и вече официално утвърден поет – спомням си за поетичните изяви на Здравко Пеев, Николай Колев и т. н.

Освен стихове /Любо Босилков, Грец, Димитър Михайлов/, имаше разкази / Димо Момчилов,/, рецензии за кино и музика /Цветан Тодоров, Чавдар Генов, Румяна Христова, Грец/, преводи от френски /Мария Георгиева/, представяне на западни художници и рисунки /Таня Стоянова/.

Всичко вървеше добре, спечелихме нови приятели, започнаха да се събират интересни ръкописи.

Та беше юнската сесия на нашия трети курс, предстоеше изпит по история на българския език при проф. Руси Русинов. В таванската стаичка бе горещо, затова с Митака лежахме по бански и четяхме за един скучен за нас изпит. Тогава някой почука на вратата: Милиция!

Двамата млади и високи цивилни изчакаха да се облечем. Търсеха Димитър Михайлов. Аз съм, вика той. Връчват му призовка да се яви в Държавна сигурност, същия ден, след час и нещо.

После връчиха същия документ и на мен. По-късно се разбра, според Митака, че те не са знаели, че живеем заедно. Но аз не помня този момент. Бяхме притеснени, но не и уплашени. Странно, но си взехме учебниците да четем и в милицията за предстоящия изпит. Наивност, съчетана с убеденост, че не сме вършили нищо нередно и само ще ни бавят, но ще ни пуснат след досадната справка.

Вкараха ни в една от стаите на Държавна сигурност на Велико Търново.

Десет години по-късно сградата бе превърната в музей, а пред нея се извисяват статуите на царете Асен, Петър, Калоян и Иван Асен.

По-късно станаха ясни и някои любопитни подробности. Докато нас двамата с Митака ни вкарвали в една от стаите на ДС, ни е видяла задържаната вече Румяна. Ние с Митака обаче не знаехме кой друг е привикан за разпит. Изглежда след нас ченгетата са прибрали и момичето. Но нея кавалерски са я закарали с колата, а ние отидохме пеш.

В една стая ни чакаше ченгето на Университета – майор Никола Димитров. За неговата роля полуофициално се знаеше в целия ВУЗ. Той ни съобщи, че са ни повикали заради нашия алманах НЛО.

С Митака ни разделиха в отделни стаи. На мен ми дадоха лист и ме накараха да напиша всичко за нашето издание. После майорът ми прочете нещо като независима оценка на нашито творчество в алманаха. В нея нямаше нищо лошо за нас и творчеството ни.

Много по-късно Митака стана преподавател по българска литература в същия университет. Тогава един от нашите бивши преподаватели – Страхил Попов, вече негов колега, му казал:

- Имаше едно време едни графомани в университета, заради тях писах в милицията…

- Аз съм един от тях – отвърнал Митака.

Моят престой в милицията, продължил над два часа с чакането, писането и четенето, завърши с подписване на декларация. Нейното съдържание беше горе-долу следното: Заявявам, че повече няма да се занимавам със самиздат по каквата и да е форма, няма да организирам хора с такава цел. В противен случай подлежа на присъда за самоиздат според еди кой си член от НК и т. н. Подписах.

Ченгето Димитров ми даде ясно да разбера, че веднага ще изхвърча и от университета, ако продължа по този път.

Имаше още нещо – трябваше да предадем всичките излезли досега броеве в милицията. Обещахме, въпреки че част от тях бяха сред читателите. Не знам кой какво е предал. Аз пазя единствения екземпляр от брой втори като скъпа реликва от първата ни свободна изява чрез самиздат. Всъщност не са чак толкова много студентските самиздати през това време, поне аз не бях чувал за други. Но като се знае каква е нашата съдба, вероятно и тяхната не е различна.

В късния юнски следобед излязох с облекчение от милицията. Чувствах се ужасно, като че ли бях предал приятел. Един по един се събрахме в нашата квартира. Румито вече беше срещнала Таня и разказала за призовките и декларациите. Слухът се бе разнесъл.

Когато се видяхме вечерта, всички бяхме разтревожени от неочакваната среща с ДС. Уж сме праведни, пък грешни. Сравнихме разказите си какво е станало през този ден.

Стана ясно, че задържани бяхме четири – аз и съквартирантът, Румяна Христова и Димо Момчилов.

Румито духовито каза, че е посочила като инициатори за изданието само мен и Митака, понеже ни беше видяла, че вече сме в една от стаите на милицията. Тук явно си казват думата партизанските филми, от чието гледане можеш да научиш как да се държиш на разпит.

Аз обаче бях написал и други имена, които сега не помня. Със сигурност обаче споменах за Грец, Митака, Румяна, Димо.

Настъпи едно суетене, какво да се прави сега. Как да излезем с достойнство от тази помия?

По-късно с Румито и Митака си спомняме два прелюбопитни жеста на приятелите.

Любо, който единствен измежду нас бе със съпруга и дете, започва да ни моли, да го покрием, защото има семейство. Обещаваме му тържествено, че няма да го издадем.

Грец пък бе видимо недоволен, че не е викан в милицията. Един вид – аз съм ви водачът, пък са ме пропуснали. Непростимо невежество от страна на милицията. В бунта си стига до там, че заявява: Сам ще отида в Държавна сигурност, за да проверя какво става!

И отиде. Връща се, нищо… Съобщава ни, че спираме да издаваме НЛО-то.

Години по-късно се сещам, че най-вероятно никъде не е ходил. Представете си онези години и как идва един студент в милицията и пита защо сте задържали този и този? Абсурд.

Както и да е.

Изданието спря, в гърлото остана един горчив привкус. Лично мен най ме тормозеше вероятността да ме изхвърлят от Университета в последната година. Страшен удар при всичките ми добри оценки и страхотните грижи на родителите за мен. Как да обяснява тази моя дейност на хора, далеч от изкуството? Нямаше да разберат и с какво сме се занимавали точно.

Когато години по-късно разказах този случай на майка ми, тя явно не усети отминалата опасност. Пък и защо да се тревожи за мен, то и така нищо не излезе.

По-интересното бе, че почти никой от нас не пожела да направи от НЛО и случката в милицията някакъв личен капитал. Най-много против такъв подход бе самият Грец, който въставаше срещу всякакво митологизиране на младостта. Казваше : Толкова много дисиденти се излюпиха, само ние липсваме!

Когато в началото на 90-те споделих идеята си да опиша този епизод, той цяла нощ ме убеждаваше, че няма нужда са се правим на герои. Така ме убеди да не пиша.

След завършването на Университета последваха няколко сватби – на Митака с Румито, на Димотиката с Таня, моята с Искра. Имаше и няколко големи събирания в различни места в България. Помня особено ярко едно много яко напиване в Белене, където бяха Лили, Диана и Свилен.

Като видя как красивата и гола Диана влиза в Дунав да се къпе, Калин скочи от една пейка и литна след нея. Беше неудържим. Но самият той бе толкова пиян, че едва го спасихме от удавяне.

Заедно с пиенето всяка среща бе и литературна лаборатория. Събирахме наши материали и издадохме още няколко броя на НЛО. Имаше нови наши творби, нови автори, но книжките бяха все по-тънки. Разменяхме си ги помежду си. Днес Калин Илиев притежава повечето от тях.

Никой обаче от милицията не ни потърси за това, въпреки че явно нарушихме подписаната декларация.

През 2002 г. Грец издаде книгата “Неведоми пътища” и сложи вътре епизода с НЛО. Това си е неговият поглед и неговата истина, доста украсена художествено. Той също има правото да описва своя живот.

Днес случаят за мен има повече сантиментална стойност. Но колкото пъти се срещам с част от приятели от онова време, всеки път се убеждавам в едно. Епизодът с НЛО свали последната част от илюзиите ни за “свободата” в социалистическата ни държава.

Срещите ми с ДС обаче не свършват. По-късно като кинопедагог в Ловеч и приятел на артистите от групата на режисьора Иван Станев местното ченге отново ме привика. Но това е друга история.

Цветан С. Тодоров

януари 2007 г.

Неволи с актриси и ченгета

Втора част

Нямам представа как се присъединих към компанията на Иван Станев и неговите актриси. Помня само, че и “трите Ж” бяха много красиви и постоянно се зазяпвах по тях. Красавиците бяха Жорета Николова, Жана Караиванова и Жанет Спасова, които дори на улицата привличаха погледите. Нещата се задълбочиха след като ги видях как играят на сцената в “Любовта към трите портокала” – първата постановка на Иван Станев в Ловеч. Тогава все си мислех, че текста на Карло Гоци трябва да е за любовта към двата портокала, но както и да е…

По-късно момичетата ми казаха как са ме забелязали. Толкова силно и заразително съм се кикотел в залата по време на тяхното представление, че ме запомнили по смеха.

Трябва да уточня, че през 1985 г. вече бях се върнал от краткия курс по кинопедагогика във ВИТИЗ и работех в Кинефикацията в Ловеч.

Групата на Иван Станев освен Жожи, Жана и Жанет, бяха още актьорите Чавдар Монов, Радо Блажев, а по-късно и Христо Гърбов. В същата компанията беше режисьорът Димитър Радичков, син на известния ни писател, художничката Марина Райчинова и един журналист от София, командирован в Ловеч като кореспондент на “Народна младеж” . това беше Страхил Кюлюмов, син на известния военен писател от Държавна сигурност. Много по-късно си дадох сметка, че Страшето не е бил случайно в тази компания. Тогава обаче той беше начетен младеж, който почти нищо не пишеше за вестника си, но пък донасяше от столицата нови амeрикански филми на видеокасети. Помня как гледахме за първи път “Нещото” – филм на ужасите.

Жана и Жожи често спяха в моята квартира, за да не се разкарват до кв. Бабаковец, където деляха служебен апартамент на театъра. Аз живеех в една стая под наем, но цялата къща беше на мое разположение. Софиянките бързо разбраха това и се настаниха като у дома си. Естествено, нямах нищо против.

Постановките на Иван Станев много бързо предизвикаха скандал – не само в Ловеч, но е сред цялата театрална общественост.

Бунтарската му природа особено силно пролича по време на първите Дни на младата режисура, където Иван Станев и Бойко Богданов влизаха в словесни схватки. Заедно пък нападаха старите режисьори като Краси Спасов и Крикор Азарян.

Вярно, че Иван идваше понякога разпален и разказваше, как Митко Гочев му се обадил от Западна Германия. Димитър Гочев беше емигрирал на Запад и вече градеше успешна кариера там. Та той звънял направо на телефона на директора на театъра или пък на телефона при портиера. Иван разпалено предаваше какво са си говорили. Веднъж направо казал: Няма ли да идваш на Запад?!

Но никога не съм се замислял, че тези разкази, пък и други, са представлявали интерес за Държавна сигурност.

По-късно се сетих, че няма как контактите на Иван с Митко Гочев да не са били интересни за ДС. Но тогава повече ме увличаше изкуството и жените.

По това време в Ловеч идваше и Мони Паси, които превеждаха нещо с Иван. Не съм присъствал да техните срещи в къщата на режисьорите във Вароша, но години по-късно, като министър, Соломон Паси потвърди за тези разговори. Въобще около Иван се въртяха всякакви хора, включително и с дисидентски наклонности.

По това време аз вече публикувах някои статии за кино в столични издания. Помня, че Иван Станев ми помогна при превода на една голяма статия за Серджо Леоне в сп. „Киноизкуство“. Статията бе от книга на английски, която пък кинокритикът Петър Кърджилов бе копирал.

Обикновено се събирахме вечер в къщата във Вароша, където живееха двамата режисьори Иван и Митко Радичков.

По това време, при една среща с Милен Тотев от Държавна сигурност, стана дума за изкуство. И той ме помоли:

- Гледам те, пишеш по вестниците за кино, а ние се интересуваме от всичко. Би ли ни написал какво ти е мнението за филма “Индиана Джоунс и храмът на обречените”?

- Защо?

- Искаме да прочетем едно мнение на специалист. Дали пък този филм не влияяе отрицателна на младите с неговите жестокости. Напиши, какво мислиш, и ми го дай.

- Колко да е дълго?

- Страничка – две, колкото излезе…

За първи път се сблъсках с факта, че в Държавна сигурност се интересуват от киноизкуството на Стивън Спилбърг. Милен Тотев често идваше в малката канцелария в кино “Димитър Благоев”, където работех заедно с Милчо Петров. Много по-късно разбрах, че тази стая е ползвана за явочна квартира, но тогава не обръщах внимание на разните влизания и излизания. Защото често се налагаше внезапно да напускаме и да пием кафе.

Сега ми искаха рецензия от ДС за Спилбърг. Пустият му американски гений, беше ми в ръчичките… Можех с един замах да спра развоя му на Изток. (Майтап, бе!)

Но го пощадих, написах нещо умерено. Мислех, че с това ще се размине.

Когато предадох двата листа, офицерът малко се изненада:

- Защо си ги написал на машина?

- Така пиша, ръкописът ми е много нечетлив…

- Това няма значение. Не знаеш ли, че при нас всичко се пише на ръка.

Не знаех, и нямаше откъде да знам. Много по-късно разбрах, защо в ДС всичко се пише на ръка – защото това е автентичен документ. На практика аз трябваше на напиша донос срещу Спилбърг.

Няма никакво съмнение, че ако бях продължил потази линия, скоро щях да напиша и за Иван Станев, и за другите…

Не знам защо това не се случи, но повече никой нищо не е искал от мен. Навярно съм се показал като непригоден. Но и днес понякога Милен Тотев, днес известен бард с китара, ме задява:

- Питат ме дали си бил наш агент. А, викам, агент не е бил, той ни беше консултант…

Сиреч, като президента Георги Първанов, за който излязоха документи, че бил… „консултант“.

Трябва да се добави към тази история още нещо, видяно от днешна дата. Няма начин в онази група на Иван Станев да не е имало доносници, които да описват нашите нощни разговори и мечти.

Днес, ако се види тяхната биография, можем да гадеем разни неща. Едно е сигурно, къртица е имало, няма как. Още повече, че през 1988 г. Иван Станев замина за Германия и не се върна, докато комунизмът не падна от власт.

Цветан С. Тодоров

Януари 2008 г.

Как се изграждаше Берлинската стена

Из­вес­тни­ят наш сът­руд­ник инж. Спар­так По­пов тръг­ва от един дет­ски спо­мен, за да нап­ра­ви по­ли­то­ло­ги­чес­ки ана­лиз на съ­би­ти­я­та око­ло из­граж­да­не­то на Бер­лин­ска­та сте­на през 1961 г. За­ед­но с не­пос­редстве­ни­те дет­ски впе­чат­ле­ния той из­пол­зва и фак­ти от ис­то­ри­я­та, ста­на­ли из­вес­тни по-­къс­но. Спо­ме­нът е ва­жен до­ку­мент на един лов­ча­лия, до­кос­нал се до съ­би­ти­я­та.

Да­леч­на­та 1961 г. бе­ше бо­га­то на­си­те­на със съ­би­тия. На 12 ап­рил по­ле­тя над пла­не­та­та пър­ви­ят кос­мо­навт, граж­да­ни­нът на СССР Юрий Алек­се­е­вич Га­га­рин. Поч­ти вед­на­га “ку­бин­с­ки­те кон­т­ри” нап­ра­ви­ха де­сант на ос­т­ро­ва. Цел­та им бе­ше да за­во­ю­ват трай­но план­дар­ми, съз­да­вай­ки свое пра­ви­тел­с­т­во, а пос­ле да по­и­с­кат от САЩ во­ен­на по­мощ. Та­ка­ва те щя­ха да по­лу­чат, но са­мо за три де­но­но­щия бя­ха раз­г­ро­ме­ни. Кас­т­ро про­въз­г­ла­си со­ци­а­лис­ти­чес­кия ха­рак­тер на ку­бин­с­ка­та ре­во­лю­ция и съ­ю­за си със СССР.

В та­зи об­с­та­нов­ка Ни­ки­та Хруш­чов – ге­не­ра­лен сек­ре­тар на ЦК на КПСС, на­ри­чан още “ве­ли­ки­ят ми­рот­во­рец на на­ша­та епо­ха”, не­о­чак­ва­но се пре­вър­на в кръ­во­жа­ден яс­т­реб. То­га­ва той бе убе­ден, че чрез “въл­шеб­ния ца­ре­ви­чен ко­чан” /той бе­ше из­вес­тен с на­деж­да­та, ко­я­то въз­ла­га­ше на ца­ре­ви­ца­та – бел. ред./ про­до­вол­с­т­ве­ни­ят проб­лем в СССР ще бъ­де ре­шен вед­нъж за­ви­на­ги.

Но пос­ле из­вед­нъж ре­ши, че е дош­ло вре­ме, да се прик­лю­чи с т. нар. “мир­но съв­мес­т­но съ­щес­т­ву­ва­не”, да се лик­ви­ди­ра съз­да­де­но­то след­во­ен­но ста­тук­во и “да се раз­г­ро­ми све­тов­ния им­пе­ри­а­ли­зъм, на­че­ло със САЩ”. Би­е­й­ки с обув­ка по три­бу­на­та на ООН, той с пя­на на ус­та се за­кан­ва­ше :”Гос­по­да им­пе­ри­а­лис­ти! Ние ще ви пог­ре­бем!”.

За на­ча­ло Хруш­чов бе­ше ре­шил да лик­ви­ди­ра “Бер­лин­с­ка­та яз­ва”.

При та­ка­ва по­ли­ти­чес­ка об­с­та­нов­ка аз бях вклю­чен в гру­па­та бъл­гар­с­ки де­ца, ко­я­то ще­ше да по­чи­ва три сед­ми­ци в ГДР. Ла­ге­рът бе в пи­о­нер­с­ка­та ре­пуб­ли­ка “Вил­хелм Пик” във Вер­бе­лин­зее, на два­де­се­ти­на ки­ло­мет­ра се­ве­ро­и­з­точ­но от Бер­лин.

Две ду­зи­ни де­чур­ли­га с два­ма ръ­ко­во­ди­те­ли след ед­но­сед­мич­на под­го­тов­ка за­ми­нах­ме. Ле­тях­ме на 6 ав­густ със са­мо­лет за Бер­лин. Ле­ти­ще­то Шьо­не­фелд се на­ми­ра юж­но от гра­да и тряб­ва­ше с ав­то­бус да ми­нем през Из­то­чен Бер­лин. Не­о­би­ча­ен за нас бе съв­мес­т­ни­ят съ­вет­с­ко-из­точ­но­гер­ман­с­ки во­е­нен пост, как­то и пас­пор­т­ни­ят кон­т­рол при вли­за­не и из­ли­за­не от гра­да. Но най ни впе­чат­ли­ха го­ле­ми­те, пок­ри­ти с чер­ве­на пръст, праз­ни прос­т­ран­с­т­ва меж­ду от­дел­ни­те квар­та­ли и сгра­ди. То­ва бя­ха сле­ди от бом­бар­ди­ров­ки­те и бо­е­ве­те при прев­зе­ма­не­то на Бер­лин през Вто­ра­та све­тов­на вой­на.

По­чи­вах­ме ня­кол­ко дни в прек­рас­на об­с­та­нов­ка. На 13 ав­густ в 5,30 ч. сут­рин­та от Из­точ­на­та га­ра тряб­ва­ше да за­ми­нем за Ер­фурт. Ча­ка­ха ни за учас­тие в 4-я об­що­дър­жа­вен съ­бор на тел­ма­но­ви­те пи­о­не­ри.

Пре­во­дач­ка­та Ги­зе­ла бе­ше сту­ден­т­ка­ от Лайп­циг­с­кия физ­кул­ту­рен ин­с­ти­тут. Пре­ди то­ва бе за­вър­ши­ла сред­но об­ра­зо­ва­ние в Ло­веш­ка­та нем­с­ка ези­ко­ва гим­на­зия “Ер­нст Тел­ман”, къ­де­то ней­ни­те ро­ди­те­ли са би­ли пре­по­да­ва­те­ли по би­о­ло­гия.

Чрез нея на 12 ав­густ ве­чер­та ни бе­ше съ­о­б­ще­но, че про­во­ка­то­ри, дош­ли от За­па­ден Бер­лин, са пре­диз­ви­ка­ли без­ре­ди­ци в из­точ­но­бер­лин­с­кия Хум­бол­тов уни­вер­си­тет и на Из­точ­на­та га­ра. Об­с­та­нов­ка­та се­га е спо­кой­на, но са въз­мож­ни из­не­на­ди.

По­я­ви се и ох­ра­на. За­е­д­но с нас в ав­то­бу­са до Бер­лин и с вла­ка до Ер­фурт, в зак­лю­че­ния от­вът­ре ав­то­бус пъ­ту­ва­ха два­ма по­ли­цаи. Въз­мож­но би­ло ху­ли­га­ни да хвър­лят ка­мъ­ни по ав­то­бу­са, но ние да не из­па­да­ме в па­ни­ка?! Ако оба­че не­ща­та ста­нат се­ри­о­з­ни, ще бъ­дем за­ка­ра­ни на ле­ти­ще­то и вед­на­га вър­на­ти със са­мо­лет в Бъл­га­рия. За­то­ва пъ­ту­вах­ме с всич­кия си ба­гаж.

Прис­тиг­нах­ме в 5 часа на не­е­с­тес­т­ве­но пус­та­та га­ра Ос­т­бан­хоф. Ут­ро­то бе­ше дос­та хлад­но. За­ра­ди за­къс­не­лия влак мръз­нах­ме бли­зо два ча­са. Пре­си­чай­ки Бер­лин в то­зи ра­нен час, не се за­бе­ляз­ва­ше ни­що осо­бе­но.

Ока­за се, че точ­но в 6,00 ч. гра­ни­ца­та е зат­во­ре­на и е за­поч­на­ло из­г­раж­да­не на сте­на меж­ду две­те час­ти на гра­да. Още 2-3 пъ­ти по­се­тих­ме Бер­лин, но то­ва ве­че бе друг град. Ули­ци­те бя­ха из­пъл­не­ни с бой­ни час­ти на на­ци­о­нал­на­та на­род­на ар­мия на ГДР, мо­то­ри­зи­ра­ни час­ти на На­род­на­та по­ли­ция и т. н. Бой­ни­те гру­пи на ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са бя­ха въ­о­ръ­же­ни със съ­вет­с­ко оръ­жие от Вто­ра­та све­тов­на вой­на. Ме­се­ци на­ред те пат­ру­ли­ра­ха по ули­ци­те на Из­то­чен Бер­лин и про­веж­да­ха там свои уче­ния. Око­ло це­лия т. нар. Го­лям Бер­лин съ­вет­с­ки­те войс­ки бя­ха об­ра­зу­ва­ли плъ­тен пръс­тен, как­то и пре­ван­ти­вен фронт на за­пад, по гра­ни­ца­та с ФРГ. Осо­бе­но мно­го бя­ха, как­то са­ми се убе­дих­ме впос­лед­с­т­вие, в Тю­рин­гия, юго­за­пад­на­та част на ГДР, ина­че цен­т­рал­на за ця­ла Гер­ма­ния.

Из­г­раж­да­не­то на сте­на­та се мис­ле­ше ка­то вре­мен­но. Хруш­чов и Ул­б­рихт има­ха дру­ги пла­но­ве – да оку­пи­рат За­па­ден Бер­лин и да го при­съ­е­ди­нят към ГДР. Би­ли са при­гот­ве­ни да­же та­бел­ки с но­ви­те име­на на за­пад­нобер­лин­с­ки­те ули­ци!

То­ва не ста­на.

Пре­зи­ден­тът на САЩ Джон Ке­не­ди вне­зап­но до­ле­тя в За­па­ден Бер­лин и на мно­го­хи­ля­ден ми­тинг за­я­ви на нем­с­ки: “Аз съ­що съм бер­лин­ча­нин!” Той да­де да се раз­бе­ре, че ня­ма да от­с­тъ­пи пред на­тис­ка и аме­ри­кан­ци­те, ако се на­ло­жи, ще се би­ят за Бер­лин.

Вой­на­та на нер­ви про­дъл­жи. Пре­да­ва­ни­я­та на те­ле­ви­зи­я­та на ГДР, как­то и сед­мич­ни­те ки­ноп­рег­ле­ди дъл­го вре­ме за­поч­ва­ха с един и съ­щи ка­дър. На сто­ти­на мет­ра, са­мо пред Бран­ден­бур­с­ка­та вра­та ши­ро­ка, са­мо ед­на пе­дя бя­ла иви­ца, пре­си­ча­ше ис­то­ри­чес­ка­та ули­ца “Ун­тер ден Лин­ден”/”Под ли­пи­те”. Гра­ни­ца­та!

Сте­на тук ня­ма­ше. На око­ло три мет­ра зад нея стои из­то­чен во­ин – бо­ец от бой­ни­те гру­пи, с ав­то­мат “Шпа­гин”. Сре­щу не­го от­към За­па­ден Бер­лин “ле­ти” с мак­си­мал­на ско­рост те­жък аме­ри­кан­с­ки танк. Ме­ха­ник – во­да­чът “ко­ве” спи­рач­ки­те, тан­кът се проп­лъз­ва по па­ва­жа. Но бул­до­зер­ни­ят нож, с кой­то е снаб­ден, па­да точ­но вър­ху бя­ла­та иви­ца.

Из­точ­но­гер­ма­не­цът де­мон­с­т­ри­ра здра­ви нер­ви. Но ако во­да­чът за­къс­нее със се­кун­ди, тан­кът ще го нап­ра­ви на пих­тия!

Пос­те­пен­но сте­на­та бе ук­ре­пе­на до­пъл­ни­тел­но и нап­ра­ве­на “аб­со­лют­но неп­ро­пус­к­ли­ва”.

За да е сим­па­ти­чен на из­точ­ни­те нем­ци, Хруш­чов оп­рос­ти на ГДР дъл­жи­ми­те ре­па­ра­ции от Вто­ра­та све­то­ва вой­на. Ос­вен то­ва, зап­ла­ши да сключи с ГДР се­па­ра­ти­вен ми­рен до­го­вор от име­то на ця­ла­та Гер­ма­ния. Но то­ва не ста­на.

То­га­ва Хруш­чов за­мис­ли но­ва, още по-гран­ди­о­з­на про­во­ка­ция – Ка­риб­с­ка­та кри­за. Ок­том­в­ри-но­е­мв­ри 1962 го­ди­на той ин­с­т­ра­ли­ра съ­вет­с­ки яд­ре­ни ра­ке­ти в Ку­ба. Но нак­рая бе при­ну­ден да от­с­тъ­пи и там.

“Ми­рот­во­ре­цът” бе­ше обуз­дан пре­ди да ус­пее да под­па­ли све­та.