Изкуство

Как не се сетих?!

разказ от Анатоли  Маринов

А бе, как не се сетих досега?!  Да следя кой как се обръща към мен. Ако ми беше дошъл акъла навреме, сега като онази, как се казваше музикантката? Май Харуми Албенян  ѝ  беше името. Ако се бях усетил навреме като нея, днес щях да бъда герой в публикациите на местните вестници. А и не само на тях.

Примерно можех да подам иск срещу Даскала, че ме нарича момче. Нищо, че косата ми е бяла и имам голяма дъщеря. Това би трябвало да му говори, че отдавна не съм девствен.

Ето тук в мен напира един филологически въпрос. Дама, която още не е съгрешила, се нарича мома. А мъж как се нарича? Но да се върнем на темата – значи, творческото братство ще се раздели на две. Едни ще са за мен, а други – не.

Стояна ще напише две-три стихотворения, в които ще твърди, че дяволът и Богът са виновни за нашата биологично – съдебна сага. Димитрина ще отсече, че всичко идва от любов, макар и да налее вода в съвсем друга мелница. Петрина ще обвини извънземните и всички останали цивилизации за случващото се. Гошо ще напише еретично-еротичен разказ или поема.

Съответно от скандала всички ще имат полза. На Тошко и Недко тиражът на вестниците им ще се вдигне. Другите ще разберат за Стояна, Димитрина, Петрина, Гошо и мен. Така ще се издигнем в очите на малкото останали, които четат вестници в града. Като се поразчуе за нас, може да пожелаят да ни прочетат и да се заинтересуват дали сме писали и други неща.

Някой беше казал, че скандалът  продава. Затова спирам дотук и излизам да търся някой, на който да вдигна скандал и той да го разнесе из целия град.

Така и не намерих такъв, даже и до съда не стигнах. Спрях се в близкото бистро, където с даскала вместо да вдигаме скандали, дигаме чашите за наздравици и редим благи приказки.

Ех, какво да се прави  – явно ще си остана един от малкото световно известни, ама какво говоря? –  да кажем европейско известни писатели, за който са чували само местните събратя по перо.

Две стихотворения на Петко Георгиев – Полковника

КАКЪВТО  БЯХ

На А.

„Аз искам да те помня все така…“

Д. Дебелянов

То беше толкова отдавна –

видях те някак отведнъж.

Върху носа ми капка падна –

валеше доста мокър дъжд.

Насред природата ронлива,

сред гръмотевичен джангър,

стоеше ти така красива

под очарователен чадър.

Тогаз колегата ни запозна

(кой беше, вече не се сещам).

Ти сложи нежно своята ръка

в длата ми влажна и гореща.

Е, запомни ме все така,

какъвто бях на тази среща:

Усмихнат, горд и синеок,

макар и малко притеснен.

Изглеждах строен и висок,

когато ти заставаше до мен.

Но мина оттогава време

аз взех, че малко остарях.

Годините от нас отнемат

и добродетели, и грях.

Затуй помни ме все така,

какъвто бях на първата ни среща.

13 август

***

Зазяпах се по две мадами,

и да ме питаш закакво.

Недей да питаш и жена ми –

дори и тя не знай защо.

Че старостта не ни прощава,

за съжаление, уви!

Започва вече да не става

каквото ставаше преди.

И гледай на какво приличам,

направо нямам к’во да кажа.

Сълза по бузата се стича

и пада суха на паважа.

О, горестно унило време

и късна старовремска зима!

Животът в мене тъжно дреме,

а толкова любови има.

Но майната му, стига плака –

минутна слабост на момента.

Че сякаш ме боли далака.

Налей ми, моля, малка мента.

13 август 2015 г.

Алонсо

Един свободен звяр запъти се към Ловеч,

заплашва хората, краде храната и нехае…

Ужас! Тук е като джунгла, даже повече –

пустиня без вода. А той оазис си мечтае.

Хор:

Елате да го хванем, да го укротим!

Деца, жени и баби да успокоим!

Той беше ягуар, роден във наша люлка.

Майката – Полина, бащата – чужд, но свестен.

Наш звяр, не иска вече клетка. И се спуска

да вдига шум, да става медийно известен.

Елате да го мамим, да го упоим,

ловците, кмета си да успокоим!

Но ти си дива котка, във която дреме звярът,

пълзиш из храстите потаен, мислиш и ръмжиш.

Измама ли е, че го няма вече господарят?

По-спокойно, по европейски правила лежиш!

Елате да го гръмнем, номер да скроим,

после дупките в черепа ще преброим!

Алонсо, с туй име чуждо, страшно, бясно –

сега зоват един препариран труп в музея.

Децата милват го, струпани на тясно,

и вече знаят, че лудите навън беснеят.

Елате да го видим, да се изселфим

и на героите да кажем – аферим!

Цветан С. Тодоров

Коста Конкордия

(Неоплаканият кораб)

поема

Защо няма песен за „Коста Конкордия“?

Оня кораб – грамадният, комфортният,

дето се блъсна в брега на Средиземно море

и разтресе света със жертви и страхове.

Няма тъжни песни за тези крушения,

напомнящи жертвоприношения

поръчани от алчен за кръв император

от евтин филм

изтеглен от незаконен торент- оператор.

Нов сфинкс в паметта на скалите,

дотегнал от предозиране във новините,

скриващ срама на цяла една епоха –

яла донасита, пълна с протези

не на зъби, крака или очилати костенурки,

а на други, срамни части,… точно на тези.

Които помагат да изглеждаш щастлив човек

във века на банки, банкрути, бунтове и интернет.

С една дума – стресът.

Кой съм аз, че да споря със Стив Джобс,

който преди смъртта си измисли прогреса?

****

Писаха за лайнера като за световна сензация,

чийто капитан симулирал особена ситуация –

скрил се по времето на цялата евакуация,

като пръв скочил в спасителна лодка,

като че ли отива на разходка.

На маса обаче бил смел и галантен, милият,

за да се изфука пред една мадама

минал с кораба близко до камънака…

Няма да споменаваме неговото име,

типично за случая, звучно и много латино.

И добре, че там имало един българин-моряк,

който извел доста души до спасителния бряг.

Но докато тревожно биела корабната камбанка,

собствениците вече тичали към близката банка,

всеки гледал да изпревари и спаси пръв своите авоари.

История банална,  ако не бяха жълтите журналисти,

които писаха със жар, че още преди няколко години

самият Жан-Люк  Годар заснел филм,

наречен „Социализъм”, точно на този скъпарски кораб,

символ на развития капитализъм.

Що за ирония ни поднася съдбата?

****

На много места из страната съм пръснал други,

ненаписани творби.

Думи като пияни мравки, чувства като пропуснати съдби.

Видях ги пак на длан – като Андалузкото куче,

като роман на Томас Ман.

Приличаха на неродени деца, на изпуснат влак за Шумен, за Бояново

и другите войнишки гарнизони,

където наказваха с карцери и непоряди

за всяко изказано гласно недоволство

или прекалено стеснени панталони.

Мои ненаписани, окончателно отписани,

недодяли…

**

За Родопите и нежния нрав на върховете,

показващи идат ли вятърът и снеговете.

Където още ме чака една хижа щастлива

и малко любов преди казармата и срива…

За старите локомотиви, след Стражица по релсите,

затворени в гето, до пътя,

китове през август с оголемени от жегата очи.

Неописани, непотребни, черни и малко зли,

издухани до последен дъх,

железа без пара и дух, ръжда и кости, пълна скръб.

Изгнили метафори, гладни за нафори,

напукани портрети, рисувани с черно масло.

Личи, че някога са били генерали от селско тесто, тръгнали по релсите към небето…

Но – не бе! Не стана!

Друго ненаписано стихотворение – гробище край Козаревец.

Там, където на чужд гроб посред нощ

приятел пророкува какво ще стане:

Шут ще бъдеш, роб на настроения,

няма да те взима никой насериозно,

а аз ще бъда пророк, талант, месия,

аз ще те създам и аз ще те убия…

Не написах нито стих как с друг побратим спасих

живота на летовник на южния плаж във Варна.

Полужив го изтеглихме от голямото мъртво вълнение,

обхванало всичко наоколо, от Ахтопол до Каварна.

Вярвахме, че има смисъл.

Петя Дубарова беше жива в Бургас и беше благородна,

за да прости на мен и на вас и на всеки железен кораб,

порещ горещо морето навътре, към далечни брегове,

без страх от бъдещето…

Кой обърна посоката вярна

и ни блъсна в тази жежка леярна?

Кой подло смени благородния метал със шлака?

Вместо да си можещ, работещ – да си излъган,

цял живот писмо от умрял да чакаш.

Без право на отговор – да си оплют, смачкан, бит, наръган…

Това ли чакаш? Или мечтаеш да си главна пионка,

да запалиш пура, да си сложиш папионка?

****

Затова се блъсна „Коста Конкордия“ –

кости от комфортния кораб заседнаха в гърлото на века заради един капитан-перушан.

Един генерално объркан курс, вместо навътре в морето – насам.

Кораб на глупаците, апотеоз на ерзаците –

със вкус на тотално провален моден конкурс.

Да беше избраник поне като „Титаник“,

символ на гигантизъм и технически онанизъм.

А ти остана неописан, неоценен, недоразбран.

Дори малка поема за тебе би била срам.

Затова: каквото се смени – смени се…

Бях дете, любовник, баща и бащничко.

Капитан без пристан, моряк без бряг.

Алкохолик, натирен вън от изтрезвител,

летец с продаден изтребител.

Да затворим очи за ширналото се нищо.

Напред ли?

Назад?

Късно е вече, късничко… за всичко.

Цветан С. Тодоров, август 2013

Из „История на несъществуващото българско кино“ от ЦВЕТАН С.ТОДОРОВ

Като мътен порой

Харесваше разказа  „Индже” от малък и когато му се отдаде възможност на зрели години, веднага се зае с екранизацията му. Даже вплете свой спомен в пролога.

Филмът стана изненадващо добър за българското кино и спечели много зрители и награди. Хареса се и на критиката. Режисьорът  Стефан Хаджидимитров стана любимец на хората и държавата. Но го намрази съпругата.

Прологът на филма беше изненадващ. Десетгодишно момче, някъде през 60-те години на миналия век, слуша късно вечерта в селска къща радиопиеса. Лицето му е в отблясъци от масивния лампов апарат, марка ГРЕЦ. Тогава бяха много популярни тези радиопиеси, телевизията едва прохождаше, сериалите – тоже.

В радиоефира се лееха на воля характерните гласове на популярни театрални актьори, словото на класиците проникваше в чистата душа на слушателя, звуковите ефекти  поразяваха девствения слух с гърмежи, свистенето на ятагани, гръмотевични светкавици.

„Като мътен порой се спуснаха кърджалийските орди от Бакъджиците…“

Ето и точното начало:

Като мътен порой се спуснаха кърджалиите от Бакъджиците надолу в полето. Напред беше Индже с дружината си, а след него, с диви викове и пламнала стръв на вълци, наваляха без ред на луди коне кърджалиите на Сиври билюкбаши, на Едерханоглу, на Дели Кадир и други главатари.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=95&WorkID=2296&Level=2

Момчето стои замечтано, заслепено от скалата на радиоапарата. Тя грее с пронизващи съзнанието чужди имена на два езика – Виена, Vien, Люксембург, Luxembourg,  Берлин, Berlin…

Градовете оживяват пред очите на момчето, летят във въздуха, кръжат около остриганата му на „паница” детска главица…

И се появяват голите склонове на Бакъджиците, носят облаци прах. Пушилката стигаше до небето, грохот на конски копита, изплувват страшните фигури на башибуджуците. Бляскат ятагани из въздуха, свистят камшици, от време на време гърмят шишанета във въздуха.

Орда е това, дивашка работа. Сред конниците има  мъжища, натъкмени като за сватба – с тежки гривни и бляскащи накити, окичени с хладни и огнестрелни оръжия. Сърмени пояси и копринени ризи трееха в прахоляка.

Имаше и дрипави бродяги с провиснали дрехи, тръгнали да се обогатят.

Най-отпреде им язди Индже войвода  – на буен бял жребец. Под хълма е село Жеравна – тръпно в очакване да срещне тръгналата към него буйната вълна. Тук там по уличките притичват уплашени жени, деца… Мъже залостват тежки порти с напречни греди, зареждат припряно ловджийските пушки. Камбаната на селската черква бие припряно, после изведнъж млъква…

И тук ордата изведнъж спира, замръзна, видяла ненадейно вдигната ръка на водача. Белият му ръкав се свлича и открива косматата му ръка със сребърна гривна. Въздухът трепери.

Индже вдига коня си на два крака и оглежда войската си. Уж диви бандити яздат зад него, но всички знаят лютия нрав на Индже и затова са възпрели и устрема си, и нагона.

Закова се като стоп кадър стихията точно на баира Козминица, надвисна като тъмен буреносен облак над китното село.

Що става, защо не нападат?

– Де е Билюка? – пита гневно Индже и се драпа ту в лявото ухо, ту по слабините. После обратното.

– Билюка! Билюка да дойде веднага!  – подеват най-близките конници.

И ето – тича един анадолски пешак, носи кожени дисаги, окрасени с мъниста. Вади от тях странни инструменти  – сребърни ножици, персийски огледалца, фунийки в различна големина и стъкленици с помади.

– Сърби ме ухото…. –мърмори му Индже.

– Сега, господарю, само да погледна – подскача до конника Билюка, а Инджето се навежда, за да може да види прислужникът по-добре.

– Требва всичко да е наред, не можем да бастисваме, кога ушото го сърби… – мълвят най-близкостоящите помощници. И са прави – Индже убива, само когато е на кеф.

Не е на добре таз работа, мисли си първият приятел на Индже, страшният касапин от далечното Етрополе Фаим Топазина (Кара Феиз). Не може една бълха да спира битката. Оттук се усеща, че ще тръгне дълбок конфликт между двамата. Ама после…

Тук публиката в залата си отдъхваше за кратко.

Тя, горката публика, знае сюжета на класическия разказ още от ученическата скамейка. Все пак очакваше със затаен дъх какво ще се случи между Индже, първият му приятел  и селската красавица Севда.

Филмът трая 140 минути, макар че се гледа на един дъх. Това обаче хвърли разпространителите в ужас, защото нарушаваше обичайния ред на прожекциите през два часа.

Дреме ми на кура, вика гениалният режисьор и не разреши да се отреже нито минута.

Все пак отряза. Но чак когато поискаха да купят филма „Индже” зад океана, в САЩ. Веднага го съкрати на 90 минути и  дублира на английски.

Ето и кои сцени отпаднаха:

Обясненията между кърджалиите кой от къде е и защо един обича на убива, а друг да изнасилва и убива.

Разказът на дядо Маринчо за това как българите са имали преди четири века славна държава, преди да паднат под турско иго.

Тананикането на „Откога е, мила моя майньо ле, войска завървяла…“, защото америанците не бяха слушали радио през 70-те години. Тази мелодия вървеше дълго време всяка сутрин в 7,15 часа като начало пропагандното предаване „Дела и документи“. Бахмааму…

Импресията с гиздавите български моми, които на фона на българска народна песен перат бели платна на реката – също беше съкратена от 3 минути на 20 секунди.

Отпадна и сънят на Индже, в който му се привиждаше бъдещето, как ще падне убит от ръката на сакатото дете, дето е негов син.

Наложи се и да се доснима туй-онуй. Барона, операторът на филма, приятел от студентските години, беше готов на всичко. Снимаше на лента кодак и направи чудесни кадри. Съгласи се да доснима без хонорар.

Например наложи да заснеме още няколко кадъра от различни гледни точки на посичането на бебето. Пеленачето лети във въздуха, хвърлено от силната ръка на Индже. И как ятаганът го посича. В тези кадри нямаше нито актьори, нито масовки. Само куклата на бебето и ръката на Индже. И много слънце и кръв.

В оригиналната версия това беше кратка като саблен удар сцена, в американската версия епизодът зае 30 секунди. Наложи се да се пише и музика за важния момент.

Най-съществена промяна беше, че се наложи се прекомпозира филмът. Вместо ретроспективните моменти и препускане назад – напред във времето, разказът стана линeарен, вървеше направо към финала. Това лиши творбата от дълбочината на човешката трагедия, но я направи лесно разбираема за чуждия зрител.

Логиката бе проста – кърджалиите са бандити, местното население са индианци, но кой ще е добрият каубой?

Разказвачът ще е добрият – отвърна на американските колеги българският  режисьор Стефан Хаджидимитров. Хем заема по-малко време във филма, хем е с ясна концепция.

Момчето, което в началото слуша радиопиесата, се появи в нов епизод на финала като възмъжал руски офицер с бляскави еполети от армията на цар Александър Втори Освободител. И слуша разказа на сакатия старец, синът на Индже, който се оказва, че е оживял след страшната сеч на бебешка възраст, за да убие търсещия вече смъртта свой баща. Руският офицер казва, това не може да се търпи! Ще ви освободим!

Режисьорът разчиташе да продаде филма и в Съветския съюз.

– Мамата си е ебало! Талантът никога не е признавал граници, нито идеологии –подкрепи го Барона, който стоеше плътно зад неговите идеи. И го погледна през визьора на камерата.

Американският продуцент обаче се опъна:

– Не може да пускаме червена пропаганда в САЩ!

Заснеха още един финал, в който момчето е американски журналист от „Таймс”, дошъл да отразява Освободителната руско-турска война през 1878 г. И пак среща сакатия старец.

Финалният кадър показва как момчето до радиоапарата разглежда стара фотография, на която виждаме дядо му, офицерът от филма. Значи – добрите продължават да живеят.

След още пет години комунистическият строй рухна, а след още десет-петнайсет години всички тези версии излязоха в торент-сайтове свободно и безплатно. Родните киномани, колкото бяха останали,  вече имаха възможност да сравнят филмите „Индже” (оригинална версия), „Буен вятър от ада” (американски), „Северна  буря” (руска версия). Падна голям смях.  Нарекоха режисьора Стефан Хаджидимитров  „Танцуващият с всички вълци ” – от филма на Кевин Костнър. Но на нашия човек не му пукаше, защото вече не снимаше кино, а ръководеше медийна империя от две телевизии, едно радио за чалга и четири таблоида. И много сайтове. Такива работи с киното. Eбихте пича…

 Хлебарката (21 век)

Хлебарката беше провинциален художник без особени успехи в професията. Рисуваше голи жени или русалки. Не участваше в изложби по принципни причини. Мразеше публичността. Но веднъж успя да продаде една картина. Получи 200 лева и се почувства творец.

Хлебарката не само че не беше чел Кафка, ами мразеше и всички умници:

–        Според мен няма полза от тези критици… Те ли ще ми обясняват, какво съм нарисувал?! Аз знам най-добре, какво рисувам … Няма смисъл и от изложби, и от критици. Само да пълним гушата на собствениците на зали и тъпите критици. Всичките са неуспели творци. Ако някой иска картина, ще я купи от мен. Да не съм луд да им участвам в общите изложби…

Тези мисли понякога споделяше на маса пред познати и колеги, защото той нямаше приятели. Живееше със стария си баща, който също се казваше Хлебарката. Старата Хлебарка.

Рядко разговаряха помежду си двете Хлебарки. Но когато в един днешен тв сериал се мярна кадър с продадената картина (като фон на разговор между героите), младата Хлебарката избухна:

–        Как смеят? Това е моята картина и аз съм я продал на един човек… Защо е във филма?! Нямат право!

–        Съди ги – прошепна старият. – Аз навремето не успях, но ти ще успеш…

–        Кого си съдил?

–        Кинаджиите. Те са много нахални. Считат, че нашият живот е създаден заради тях. Моят свят, с личните ми истории, тайни и успехи, те считат за тяхна собственост. И разполагат най-свободно с историята ми. Окрадоха ме. Много са нахални…

–        И как стана – попита синът.

Тогава бащата се върна в спомените години назад, когато бе въвлечен в безумно начинание. Виновен беше шефът му – местен партиен секретар.

Веднъж подпилият партиец поиска със служебната волга да стрелят зайци на фарове. Бракониерството става след полунощ в близка до града голяма поляна с люцерна. После ги подгонва горският пазач с мотор балканче. Чул стрелба, после видял и фаровете. Пър – пър… из ливадата, докато излязат на асфалтовия път към града и тогава … пълна газ. Моторетката изостава, но точно когато волгата да пресече жепе-прелеза, се задава нощният влак.

****

–        Настъпи, бе! – заповяда началникът, който стискаше ловната двуцевка между крака си. Шофьорът се наведе напред. Волгата се засили да прескочи прелеза и идващия пуфтящ парен локомотив.

Влакът ги удари от дясната страна. Помля ги. Леката кола, съветско производство, правена от трофейни немски каски от 2СВ, хлътна като смачкана консерва русенско свинско варено.

Не бяха малки и щетите по локомотива. Според съдебния акт… даже повече от щетите по волгата.

Но най-страшното бе друго – от удара началникът почина на място. Шофьорът се отърва с леки рани и… 12 години затвор. За убийство по непредпазливост.

И в килията, точно три години след катастрофата, старата Хлебарка научава, че в градчето са дошли да снимат филмова новела по неговата лична история.

Хлебарката, тогава на годините на сина си, се възмутил до дъното на затворническата си честна душа. Написал гневно писмо до сценариста и режисьора – и двамата дебютанти – спрете!

Особено се гневял на сценариста, защото като земляк знаел за случката от местните клюки. По онова време вестниците не съобщавали подобни факти.

„Или спирайте снимките на филма, или ще ви съдя! Това е моята лична история и нямате право да я разгласявате. Аз ще си понеса наказанието на съда, но след като изляза, вие ще трябва да понесете своето наказание, заради разгласяването на данни и обстоятелства от личния ми живот“.

Режисьорът толкова се стресна от заплашителния тон, че е готов да спре снимките и да се прибере в столицата.

–        Ти луд ли си? Това да не ти е Америка! Той е в затвора, а ние дебютираме… – сопнал се сценаристът. Снимките не спрели.

Новелата станала добре и отворила дългогодишен път на двамата в българското кино.

Но историята продължила.

След години двамата кинаджии пак дошли в града на старата Хлебарка. Случката отдавна била забравена, обществеността не знаела нищо за драмата на бившия затворник. Още повече, че след излизането си от пандиза той станал същия образцов гражданин с образцов дом, какъвто бил и преди. Строг и изпълнителен инструктор. Вярващ в правото и личната си чест.

След години на среща с публикатата на нов филм той се промъкнал сред множеството и подал сгънат лист на гостите. Сценаристът го разгънал и веднага познал писмото. Онова от затвора. Това било негово копие, запазено от бившия затворник…

–        Кошмар! Този още ни преследва със своята истрия – отчая се режисьорът.

–        Повреден човек. Няма такава правда. Но има нещо друго. Човек, ако попадне в затвора за повече от три години…

–        Попаднал в затвора и станал поет – усмихна се режисьорът.

–        Не! От такъв нормален човек вече не става… Повреден е завинаги… – заключи сценаристът.

–        Ей това ми се снима – запали се на свой ред режисьорът.

*****

–        Нищо не можа да ми отговори, само вдига рамене – разказва старият баща за срещата със сценариста. И продължи към сина си: – Няма да оставяш така това престъпление с твоята картината. Те нямат право да я снимат без разрешението ти. Ще ги съдиш, ще искаш да ти платят авторското право!

И тук започва историята на младия мъж, зован Хлебарка. Наема той адвокат и влиза в диалог с юридическия отдел на телевизията. Такъв казус досега нямаше.

Оказва се, че живописната картина е донесена на снимачната площадка от реквизитора, който пък бил приятел със собственика й. Отказват да плащат.

Хлебарката предявява иск на стойност два процента от стойността на серията. Понеже не могат да докажат колко е, искат 4000 лв. с надеждата съдът да определи 2000. Юристите от телевизията предлагат споразувание за 200 лв. и „циркът да вдига шатрата“.

Хлебарката не е съгласен:

–        Спрете незабавно да излъчвате сериала! Ще ви съдя! Тука да не ви е Америка, че да си правите, каквото искате? Тука има ред!

Няма финал тази история, само ще вметна, че в последния си филм режисьорът вкара една говореща хлебарка. Истинска малка хлебарка, която говори. И тя бе най-положителният герой сред всички хора.

Цветан С. Тодоров

Дуню мина през Ловеч. Губи се, загуби и пари. Намерих ги. Кажете му!!!

Дуню мина през Ловеч. Черпи за 100 лева, изяде два лева буквално, купи от Иван Загубански куп ненужни дреболии, рецитира Драгомир Петров (На моя двойник), после се губи шест часа (то и миналата година така се губи, както казваше татко ми).

Но преди това пя чудно родопска песен. Не знаеш  той ли пее, или песента пее него. В резултат – дойде полиция. Беше към 1 часа след полунощ и викат: Спри, щото дежурният в РПУ-то не може да спи от теб. Ама оня като пее, жуми и не ги вижда. А те като два черни ангели надвесени над него стоят – а той пее, та се къса отвътре. Единият униформен го тупа по рамото, а Дуню му блъска ръката настрани. Пак – той пак блъска. Викам: Дуню, полиция! и той спря, щото много го е страх от ловешката полиция.

След това вече не пя. Но изми краката на Мария (Магдалена) и после изпи водата от легена.

Сутринта си замина и почна да звъни: Липсват ми 70 лева, върви да видиш да не са под масата, да не са в тоалетната на кръчмата?! Ходих – няма ги. Вечерта се прибирам и започнах да  вдигам постелята му. Щото спа у нас. Между чаршафите – гледам и що да видя – 70 лв. И два надъвкани лева, явно онези, дето ги „изяде“.

Звъня му – не вдига, защото е на репетиция на Ревизор при Мариус в Народния. Ако някой го срещне, да му каже, че съм намерил парите… Даже изядените.

Ето, обещах да напиша разказ и вече го пиша.

После виж какво стана.

Някой му казал и той звъни  на пожар: Веднага върви в банка и ми ги прати на сметката, щото умирам от глад. Пратих му ги, не умря.

Местните поети

от  Цветан С. Тодоров

Намусени, почерпени, напети,

говорим важно, мазно, махаме с ръце.

Това сме ние – местните поети,

пророци, гении, какво ли още не…

Къде е публиката, никой се не пита.

Кого зовем със тия наши стихове?

Народът вън е, псува, вие и налита

на черен хляб и на ракия. Без мезе.

И в тая душна, неприятна атмосфера

едно момиче щръкна –  дребничко, добро,

прочете ни поема, във която крее

голяма болка, тук, под лявото ребро.

Уж нищо ново, а пък сме смълчани.

Момиче някакво, май бъдещо курве.

Но думите – направо заковани.

Подемат те, издигат в чистото небе.

Новото стихотворение „Контестация“ на Петко Георгиев – Полковника

Писателят Петко Георгиев – Полковника  е автор на четири книги – две с проза и две с поезия. Последната се нарича „Бележник” и с нея отбеляза отбеляза  своята  70- годишнита преди две години. Носител е на общинската награда за литература „Ловешки меч” за 2008 г.

Поезията му се отличава с тънко чувство за хумор и пародиране на съвременните митологеми, нещо, което виждаме и в най-новото му стихотворение.

Контестация

Ние тука група българе, турци,

цигани и малко роми, след като се събрахме,

размишлявахме и дълго пледирахме,

стигнахме до определена сентенция,

разбира се, след някои разногласия,

но в крайна сметка постигайки съгласие,

прието на кръглата паралия,

желаем да дадем контестация

към братята европейски народи

от името на част от цялата нация.

Знаем – ще прозвучи кощунствено,

ще ни упрекнат, че не сме добре умствено,

някои ще питат дали е проучено,

други ще затълкуват от кого сме подучени,

ще се чудят по колко са ни броили

от „Позитано” или от Две могили,

кой ни е мозъците промивал,

като изтънко ни е манипулирал,

кой си е направил пиара

и всички глупости, мама им стара.

Ние подчертаваме, че сме категорични,

необичайно единни и себични

в тия времена бедни, обаче епични

изявяваме правото си на воля свободна

и заявяваме пред международната общност:

Искаме да се отделиме юридически

и до известна степен военно и технически

със собствена идентичност, езичност

и другите глупости.

Не искаме повече да сме към туй племе

крадливо и пиандурско,

подвластни на наркотици, политици

и алкохола, и да не можеш да шаваш.

Па ако трябва да ни заселят по Анадола

или в друга някоя държава,

даже ако на всяка цена се наложи, може

да си вземем обратно и турското робство –

недай, Боже!

Петко Георгиев

Новата книга „Думи на кръст” на Петър Доков разкрива една от тайните не само на детството, но и на писателството – Цветан С. Тодоров

При детската игра на криеница има една тайна – добрите играчи се скатават на такива места, които търсачът не счита за скришни. „ И докато той се лута из разни потулени кътове, не минават спокойно зад гърба му и го заплюват в изповедалнята”.

Така Петър Доков в новата си книга „Думи на кръст” разкрива една от тайните не само на детството, но и на писателството.

Книгата описва неща, които любителят на възвишени идеи не би търсил из подобни биографични писания. А писателят спокойно минава зад гърба му и го заплюва: Фу, ти гониш сега!

Има да го гоним Петър Доков, който се утвърждава като оригинален мислител с афористичен уклон. Със седмата си книга (включвам и тази, издадена в Париж през  1978 г.) той е описал вече достатъчно релефно и занимално своя живот във всичките му кръгове. А те обхващат много време. Започват от детството му в  село Дал Бог Дол (литературен образ на село Дълбок дол, Троянско, така както Георги Мишев обрисува родния Йоглав като Югла). После минават през студентството, работата в София, бягството зад граница, работата в радио „Свободна Европа” и „Гласът на Америка”, завръщането в родината след 1989 г. и животът след демократичните промени. Това са многобройни образи и случки, битки по пътя и провали в мечтите.

С всяка следваща книга авторът става все по-четивен и обигран в подреждането на спомени и изводи. Бягам от академизма, заявява той още в началото на книгата. Обещава и да не описва неща, които знаем от предишни книги. Още в предговора той обяснява: „Спомням си неща, които са важни за мен”.

Основната разлика от предишните книги е завоят към случките, разказите, анекдотичните преживявания, в които се оглежда животът. Сред тях е и бисерът, озаглавен „Севдето”. Това е разказче за първата споделена любов на малчугана. Севдето е едно козле, на което „бащата вързва червена панделка рано сутринта”. Оттогава гледам да не се влюбвам, страх ме е да не загубя любимо същество, заключава авторът.

Или пък разсъжденията за демокрацията по повод твърдението на американския философ-левичар Ноам Чомски, които счита , че „за демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава”.

„Схемата е от стари времена, пише Петър Доков, отделни личности могат и да грешат, но общата политика е правилна, стискайте зъби и чакайте, добруването е хей там, зад храстите, няма как да ни избяга.”

В книгата е включена и „Ода за клеветата”, очерк за поп Кръстю, с който Петър Доков подкрепя опитите на наши писатели (Георги Мишев, Васил Колев) да изчистят името на ловчалията като „предател на Левски”. Текстът е познат на нашите читатели, защото НГ го публикува предварително преди време.

На корицата пък е сложен портрет на автора, нарисуван от художника Иван Обретенов, а послесловът е от Красимир Машев, който е кръстник на книгата.

Завършвам с една мисъл на Клод Леви-Строс, който твърди, че културите не живеят, ако не влизат в контакт с други култури.

„Думи на кръст” притежава тази средищност между различни култури – от патриархалността на българското село през мултикултурализма на Ню Йорк от 80-те години на миналия век, та чак до днешното интернет-обществво.

Това е основание да вярваме, че поставената цел („да предизвикам резонанс тук и там – това ми стига”), е изпълнена.

Цветан Тодоров

Актьорът Николай Чилов прописа стихове за Ловеч

Актьорът Николай Чилов изпрати до редакцията две от новите си стихотворения, които е написал през ваканцията. Дали прекарва лятото в София или другаде, той продължава да се се живее с образите и емоции от Ловеч, където работи вече близо 20 години. В творбата „Не заспивай с отворени очи”, в която личи болката за любимия му град.

 

 

“МОЕ  ЛЯТО…” 

МОЕ ЛЯТО,

защо се опитваш да КАШЛЯШ?

Очаквах те с трепет,

мечтаех

да си привлекателно,

прекрасно,

но изневиделица ЗАВАЛЯ…

ДЪЖДЪТ по скулите ти,

независимо от лепкавите

вечери и нощи,

ми върна

спомена за късна есен…

МОЕ ЛЯТО,

едва разбирам, че си почнало…

Защо отказваш

комплимент за хармоничност,

опулваш се,

и щеш не щеш

ми връщаш

делничния пулс за БЕЗРАЗЛИЧИЕ!

В мечтите ми

НЕОЧАКВАНОСТ беше,

приказка за звездите

и КРАСОТА…

Защо е този ДЪЖД,

като порой,

или е ИЗПОВЕД за ГРЯХ

от който бягаш…?

МОЕ ЛЯТО

и ти си като хората

– НЕПОВТОРИМО,

но ИЗМАМНОСТ 

криеш в дълбините си,

и осъзнавам

– АЗ те ОБОЖАВАМ!

МОЕ ЛЯТО,

дори и да си “БОЛНО…”

не бягай,

– н е д е й   с и   о т и в а!

август, 2010                                              Николай ЧИЛОВ

“…Не ЗАСПИВАЙ

с ОТВОРЕНИ ОЧИ!”

Какво е станало с тебе град?

Защо си тъй безмълвен,

тих, осиротял…

Няма го ВИКЪТ ти, емоцията,

изпепелял и беден си,

няма го СВОБОДНИЯТ ти ДУХ…

Като улично, бездомно куче

са ХОРАТА ти.

Гледат мрачно.

Самота безпомощна,

до полудяване…

Какво ти е, за Бога?

Какво ти е,

МОЙ ТОЛКОВА ОБИЧАН ГРАД?

Какво ти е…

Нима ще се превърнеш

в самотен остров,

глух…

СЪДБАТА отредила е,

и АЗ СЪМ ЧАСТ от ТЕБ!

Град мой,

ВЪРНИ СЕ в себе си!

Приласкай различията

на живеещите в теб,

ОТГЛЕЖДАЙ с любов  ДЕЦАТА ИМ,

бъди мястото,

където всеки си мечтае да се върне

и да е част от ТЕБ,

дори да е НА КРАЯ НА СВЕТА…!

Мой ЛЮЛЯКОВ ГРАД,

не вярвам,

че преживяното в теб “БИЛО Е СЪН…”!

От небитието си

се превърни

в птица феникс,

обживей ДУХА СИ,

проговори,

създай,

пресътвори…!

И “не заспивай с ОТВОРЕНИ ОЧИ…”!

август, 2010                               Николай ЧИЛОВ

Inglourious Basterds – шедьовър от невъзможни „грешки” предлагат „Гадните копилета” на Тарантино

Рецензия на Цветан С. Тодоров

Последната кинотворба на Куентин Тарантино „ Гадни копилета” (Inglourious Basterds) е истински шедьовър от невъзможни „грешки”. Като се започне от грешно изписаното заглавие (на английски и на български), от липсата на Брат Пит в началните надписи до финала, където Хитлер загива в едно … френско кино.

Разбира се, че в кино, нали гледаме филм.

Тарантино, който в духа на собствения му филм би трябвало да го наричаме Таланкино) ни предлага фантазии върху други фантазии, точно както правеше и Серджо Леоне. Но сегашния му опус е по-скоро в духа на скорошния „Бибрутално: Разходка Смърт”, от колкото на дебюта „Глутница кучета”.

Макар че все същите гадни мръстници са негови любими герои. А като смъртоностно оръжие наред с касапския нож на Брад Пит и скалпирането използва и бейзболната бухалка, филмовия образ (кино в киното), леснозапалимата лента, дамското червило…

На практика Тарантино разказва за група еврейско-американски войници в окупирана Франция по времето на Втората световна война, които мъстят на нацистите според индианските обичаи. В никакъв случай това не е урок по история, старият ми учител ще припадне, ако го види. И не защото „това е сред най-бруталните и скандални филми, в които съм участвал някога“, както казва Брат Пит, а защото няма нищо общо с действителността.

„Никога не съм обичал да обяснявам смисъла на филмите си. И сами разбирате, че това не е реалност. Хората ме питат това приказка ли е, фантазия ли? За мен филмът е преди всичко начинът, по който моите герои промениха изхода на Втората световна война. А след като те не съществуват, можете и сами да си отговорите на този въпрос“, коментира тази тънкост Тарантино.

Майсторството му обаче личи в странния стил – екшън, създаден от поредица статични епизоди-сцени. Те се отличават с единство на време и място на действие, определено са театрални като диалог и отвеждат към класическите похвати на Джон Форд, Алфред Хичкок или Джон Хюстън. Във филма няма нито едно преследване, а пък действието се движи като стрела. Неочакваните обрати в характерите компенсират липсата на външна динамика. Както писа един колега, единственият недостатък на филма е, че свършва.

Признавам, че лично не харесвам посоката, в която Тарантино тласка днешното кино. Струва ми се детинска. По-подобен начин на времето се кефеше и Спийлбърг. Но че Тарантино има силата и фантазията да тласка киното към нови територии, вдъхновени от собственото си минало, спор няма. В този случай действителността спи.

Цветан С. Тодоров

Гадни копилета (Inglourious Basterds)

Сценарий и режисура Куентин Тарантино.

В ролите: Брад Пит, Мелани Лорен, Кристоф Волц (награда в Кан), Илай Рот, Майкъл Фасбендер, Даян Крюгер, Даниел Брюл, Тил Швайгер, Гедеон Буркхард, Джаки Идо, Би Джей Новак, Майк Майерс, Джули Драйфус.

На бойната линия

разказ

 

Мислех, че няма какво повече да губя, когато дойде Бончо. Съсед е, и друг път е идвал вкъщи, със същата мазна мутра. Едно време излъга мама, че съм се претрепал с джипа на Мургулица, на завоя. Грънци съм се… Ама старата се хванала. Подала му една дамаджана със сливовица за Бог да прости. Бончо това чакал, напил се за отрицателно време. Това преди десетина години…

Като се нальокал, признал, че лъже. Мама му омесила й пита, ама той не могъл да хапне залък. Долен човек!

Мама скри от мен случката. Ама зевзекът се похвалил в кръчмата и цяло село разбра.

Ей го сега, стои със същата мазна мутра пред мен. И вика, че Стефчо, моят син, се е пребил с маздата.

Абе, серсем, май пак ти се пие ракия и вече не знайш какво да измислиш. От години все едно и също баеш – този се претрепал, онзи паднал от череша. Ходи като хлебарка по къщите и проси ракия, уж за Бог да прости. Ама защо Бог му прощава, не знам. Но хората му прощаваме.

Давам му аз ракия, а той не ще да пие. Тогава разбрах, че този път не лъже…

Синът ми не пиеше. Беше още ученик, като му налях ракия в гърлото. Насила му я налях, да знае какво е! Братът се женеше, февруари, сняг, а ние сме седнали на поляната пред къщата на стария – голяма сватба бе, друг път ще ви разказвам… Стефчо се задави, разкашля, плюе, тате се смее, мен ми дожаля за детето. Ама така трябва! От малък го бутам в най-дълбокото – айде на училище, айде в казармата, айде семейство, айде в партията….После се оказа, че училище не му трябва, армията няма, семейство вече няма, внуци нямам, но партията остана. За Партията после ще ви разказвам. Сега едно ще кажа – ако я няма нашата партия, слънцето няма да изгрее. Такава е тя…

Стефчо се убеди в това, защото като го изхвърлиха от ракетните войски, ако не беше нашият Данаилов да го вземе във фирмата да реже дърва, а после и да продава, щеше да умре от глад. Както се стопи от глад Рейнджера, както умря от пукница Радой, както пукна от рак Богдан Марийкин, както намериха вкоченен на долния завой Дафин, не мога да изброя всичките. Много народ загина в прехода.

Сега чета в протокола на КАТ, че бил употребил алкохол наш Стефчо. Че той не пие?! Нали това ви разказвам досега! Не, това днешното не е КАТ. То и онзи балетист бе пиян, ама го осъдиха условно. Даваха го по телевизията, по телевизията го даваха.

Стефчо го докараха в затворен сандък. Обадих се в смесения магазин и поръчах всичко, както трябва.

Баща да изпраща син – ей това не го пожелавам на никого. Ама като дойде, кво да се прави. Стискам зъби, боли, ама мълчиш… Тате тъй ми е заръчал – няма да плачеш. Да плачат ония от Долната махала, ние сме от Горната. Щото като тръгнеш по улица “Гробарска”, тя минава през Долната махала, няма да гледат ония серсеми как им плачем. То ако не бях аз, щяхме да загубим улицата. Защото миналото лято се засели един художник, изгонен от Врачанско, свря се чак в нашето село. Художник?! И на едно събрание като стана онзи ми ти бояджия, щото той е бояджия, аз картините му не ги признавам, и няма партия, която да му ги признай – и предлага да сменим името на улицата. Щото получавал писма от Шипкашес. Кой е този Шипкашес, не казва, ама ще да е от София, щото видях плика. Ама нашият като рече Шипкашес, мед му капе от устата. И на плика от Шипкашес кво пишело? Пишело – до художника наш, село Дълбок дол, Долната махала, улица „Гробарска”, номер тринадесет. Ей тука най-много се смеел Шипкашес… Много страшни съвпадения. Затуй иска нашият художник да сменим името. Да не е “Гробарска”, а “Теменужка” да е.

А махалата не искаш ли да сменим, викам? Нашата, дето е на високото място, да се вика Долна махала. А вашата, дето слънце не вижда – да стане Горната, отвърнах му аз.

Абе, той дава ли си сметка колко натурални актове трябва да се вадят. Че аз имам два имота на Гробарска, пак ли да им вадя документи? Казвам ти, откачен човек…

Кво и е на улицата? Име като име. Аз съм го измислел, като бях председател на ТКЗС-то.

Ей по тази “Гробарска” мина моят Стефчо. Някой ден и мен по нея ще прекарат, а и бояджията. Може и Шипкашес да мине, ама не вярвам….

Хубаво погребение стана. Много народ. Дойдоха момчетата от дърводобива, от залесяването, женурята от канцелариите, самият Данаилов дойде, от града се изсипа един рейс с хора. Една наперена мома много плачеше. Каква му беше тая на Стефчо, тъй и не разбрах.

Дойдоха и депутатите. И тримата! Данаилов им казал и те – право тука, на гробището. Нашата партия е уважителна. Може цял живот да не се сети за теб, но умреш ли – тука е! Значи, не те забравят, наблюдавали са те, знаят всичко за теб. Ей затуй я обичам – нищо важно не можеш да скриеш от нея.

Гледам тоя ми ти народ, как е изпълнил гробището, как кметът се пъчи отпред, как депутатите мълчат в черните балтони, как момчетата от дърводобива тъпчат от крак на крак. Викам си – Стефчо, да можеш да станеш, да видиш колко народ е дошъл заради тебе, Стефчо, ама не ставаш от този черен сандък.

Народът не бива да се изпуска. Рядко се събират толкова хора, ни на събрание идват, ни на избори. И като ми дадоха думата, направо им викам:

То мъка, мъка, ама ние трябва да гледаме напред. Да видим положителното дори в най-трудните моменти. Моя баща, стар партиен член, ми е казвал – ние никога не плачем. Гледам депутатите, клатят глави, и те не плачат.

Че има ли друга партия, която да изпраща по-подобаващо своите членове, питам аз. Сега да може наш Стефчо да стане да види колко хора сме се събрали, и той доволен ще остане. Да види как другарят Данаилов е тук, как нашите родни депутати са тук – по-леко ще му стане. Тука, пред тази пресна рана, пред тази поредна жертва на прехода, ние трябва да си обещаем, да продължим по избрания път, за доведем борбата до пълен край. До пълна и окончателна победа. Няма да се даваме лесно, скъпи съселяни. Всеки живот е скъп. И понеже тука са и нашите другари от парламента, те няма да се разсърдят, ако кажа някои критични думи.

Гледам ги, пак клатят глави.

Отслабихме фронта, другари! Много лесно се дадохме на НАТО, на Буш, че и на Путин. По-твърдо трябва, нали така?

Клатят глави.

Не може така лесно да им даваме бази, площадки, летища, тръби да дупчат… Ами народът? Ние жертви даваме всеки ден. Ще слушате този народ, щото той данъци плаща и заплати за вас.

Някой отзад на това място почна да ръкопляска, ама: Шът! Шът! Шът!

И пак тишина…

И като ги почнах аз, както си знам.

Викам: Идат избори след два месеца. Как ще гласуваме ние, а? За бъдещето ли, или за миналото? За сполуката, или за безродниците? Ще гласуваме, както винаги сме гласували в нашето село…

Гледам, депутатите не клатят глави.

Ще гласуваме за нашите хора, които и в най-трудните моменти са редом с нас. Заклатиха. Ще клатят, къде ще идат. Тяхната работа върша аз…

Ей тъй го изпратихме наш Стефчо.

До изборите остана малко. Как ще правя събрание, не знам. Не щат да слушат речи. Бягат все към кръчмата. Седят, играят карти. Че то може ли само на гробището да се сбираме. Добре, че другата седмица ще струваме 40 дни на сина, ако дойдат пак депутатите, ще им кажа всичко. Може и да спечелим изборите. Мъка, много мъка ми се струпа…

Цветан С. Тодоров

Култът към Тодор Живков в българското кино

Публикуваната статия е единствената досега в нашата кинокритика, която разглежда филмите, изразяващи култа към Тодор Живков (1911-1998). Тя е поместена под заглавието “Мъртвороденият мит” за първи път в сп. Киноизкуство, 1990 г. Може да се прочете и в книгата “Движещи се сенки” на Цветан С. Тодоров, издадена през 1998 г.

Най-дълговременният партиен и държавен ръководител на социалистическа България не можеше да остане извън ласкателното внимание на киното ни. В продължение на 33 години той е демонстрирал своята заинтересованост от изкуството като към една обслужваща политиката сфера. Многократно се е изказвал в този дух, посочваше какво трябва да се направи и какво в никакъв случай не трябва да се допуска. Внимателно следеше развитието на киното. Хвалеше го или пък “градивно” го критикуваше. От своя страна киното можеше само да хвали. Филми от рода на “Маргарит и Маргарита” бяха немислими буквално до вчера.
В края на 70-те и началото на 80-те години у нас се появиха няколко игрални филма, които се обръщаха към революционното минало на Тодор Живков. Като цяло това е една тъжна поучителна страница от историята на родното киноизкуство, в което демократичните традиции имат дълбоки корени. Тези филми се родиха благодарение на онзи добре познат механизъм, който продължение на десетилетия изграждаше в общественото съзнание мита за изключителната роля на Тодор Живков както в партизанската борба, така и в строителството на социализма. Киното с известно закъснение се включи в този хвалебствен хор, но пък много бързо навакса “пропуснатото”. За този остър завой от демократичните традиции към венцеславенето на Тодор Живков има и конкретни причини, на които ще се спрем по-късно.
Към филмовата “тодорживковиада” се включва и документалният пълнометражен филм “Човек от народа” на Христо Ковачев, посветен на 70-годишния юбилей на тогавашния генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България. Преди шест години по време на една среща във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” режисьора сподели, че дълго време е снимал този филм без знанието на Тодор Живков. След като той разбрал, че другарите му готвят изненада, пожелал да види заснетия материал и после с известна неохота се съгласил да бъде показан този филм на народа. Предполагам, че и с другите филми се е случила същата история, пред да излязат на екран.
За първи път в игралното кино образът на Тодор Живков се появява през 1977 година едновременно в два филма. “Бой последен” на Зако Хеския пристъпва внимателно към тази тема и може да се каже, че по това време образът на пълномощника на партията /в ролята Иван Бурджиев/ не даваше основание за тревога. Още повече в основата на филма стоеше мемоарната книга на поета-партизанин Веселин Андреев и ние вярвахме на неговите спомени. Що се отнася до самия образ на пълномщника, той беше надарен с всички добродетели на един образцов партиен боец.
Но, както се казва, злото не идва само. Появява се копродукцията “Войници на свободата” (1977) на Юрий Озеров, в която освен “Мосфилм” участват и студенти от България, Унгария, ГДР, Полша, Румъния и Чехословакия. От наша страна сценаристи са Димитър Методиев и Атанас Семерджиев, участват и десетина известни наши актьори. Това е киноепопея в типичния за застоя стил и размах, имаща претенциите да разказва за борбата на комунистите през Отечествената война във всички по-горе изброени страни. На фона на обикновените войници и партизански ръководители. Този филм подсказва още един начин, по който лесно и безобидно може да се развива култът към тези ръководители, ако, разбира се, днес те продължават да бъдат актуални.
Не във всички социалистически страни обаче това стана. За съжаление обществено-политическата обстановка у нас ставаше все по-благоприятна за подобни филмови творби. Появиха се още три български игрални филма, които открито говореха за възловата роля на Тодор Живков в недалечното минало. Всеки от тях съдържа определени кинематографични качества, кито на времето рецензентите са отразили. Но по същество те станаха израз на една политическа тенденция, която днес напълно рухна. Това дава възможност да погледнем на тях и от тази, страна, за която почти всички знаехме, но нямахме сили да кажем.
Това са “Ударът” на режисьора Борислав Шаралиев /в ролята на младия Тодор Живков актьорът Любомир Младенов/, “Ешалоните” на Борислав Пунчев, съответно с актьора Филип Трифонов и “Те надделяха” на Киран Коларов с Антоний Генов. И трите филма са епопеи, черпещи факти от документален материал и с художествени средства, разказват младостта на Тодор Живков преди 9.IX.1944 г. Филмите разказват за наистина случили се събития, но когато действието стигне до нашя герой, ние трябва да се отнасяме изключително внимателно към изложените факти. Тук с пълна сила нахлуват неуважението към фактите, подмяната на истината с измислицата, вземането на желаното за случило се. Каква е истинската рола на Тодор Живков в навечерието ва 9.IX.1944 г., какво точно е направил, когато българската общественост се е борила за спасяването на евреите или когато бригадата “Чавдар” е била в обкръжение-на тези въпроси филмите не дават верен отговор. Тук трябва да се произнесат историците, свидетелите , документите. В този смисъл може да се съмняваме в документалната страна на тези филми.
Може ли в тези случаи да се говори за мит? Филмите са категорично доказателство за съществуващ култ към определена личност и опит да се изгради мит около едно име. Имайки пред вид провала на официалната митология от 50-те години у нас и най-вече в Съветския съюз, авторите бяха по-внимателни и обиграни. Ако разгледаме всеки един от тези филми извън контекста на времето и другите филми, много трудно ще доловим този култ. Това е просто невероятно, но изглежда естествено, нормално и даже…скромно. Но ако отстъпим само една крачка назад и обхванем цялото явление митът за най-безпогрешния и далновиден ръководител веднага ще изгрее пред очите ни.
Това е мит от най-елементарен характер, в чиято основа лежи култът към вечния ръководител и неговата революционна младост. А след като още в младостта той е бил в центъра на всяко важно събитие, ръководил е всяка хуманна акция и смела операция, какво чудно има, че и днес е на тази висота.Такава е логиката на този мит.
И в четирите български филма той неизменно е двигател на събитието, той изрича най-важните реплики, той вижда най-далеч в бъдещето. Тези филми изграждат един удивително сходен образ, което е доказателство за еднопосочни усилия. Филмите избягват да назовават по име главния герой, но в същото време той е безпогрешно разпознаваем или чрез партизанското име Янко, или по търсената външна прилика. За това свидетелствуват и част от тогавашните рецензии, който точно назовават кой е този герой.
И така – той е този, който е неразривно свързан с народа, милее за неговите деца и им дава къшей хляб, когато са гладни /”Те надделяха”/, който не губи чувството си за хумор и в най-трудните моменти на борбата /”Ешелоните”/, който е хладнокръвен, безпределно смел и с железен характер /”Бой последен”, “Те надделяха”, “Ударът”/.
Ако се замислим, ще видим, че именно тези черти са в основата на съвременния образ на Тодор Живков, изграждан от средствата за масова информация и печата. Но да се върнем към екранния образ.
Той няма приятели, има предани сътрудници, другари по борба.
Той няма любима, а другарка.
Той е облечен с бяла риза или носи червеникав каскет.
Той спасява ешелоните, тръгнали към лагерите на смъртта, спасява бригадата от разгром, той ръководи удара на на 9.IX.1944 г.
В крайна сметка той спасява евреите, партизаните и народа.
В тези си начинания той никога не греши, никога не се налага да променя решението си, още по-малко да се разколебае.
В същото време той е най-обикновен човек, типичен българин. Е, не съвсем, тъй като от пръв поглед го различаваме сред останалите герои.
Статутът на този герой е неприкосновен. Той е мит. И като такъв не може да бъде показван в мигове на слабост. Не може да се оспорват неговите действия и решения, още по-малко да се критикуват или осмиват. Образът на Тодор Живков липсва от филмите на съвременна тема не само защото не се намери режисьор. Съвременната тема в нашето кино си е извоювала правото на по-голям реализъм и демократизъм. В нея официалната партийна митология се опитваше да проникне под знака на възгледа за “положителния герой”. Пък в живота на генералния секретар липсваха истински героични събития, в които да се изяви нашият герой.
Така години наред никой не можеше да погледне критично към образа на големия ръководител. От критика бяха запазени не само той, но и целия партиен и държавен апарат, редица институции и организации. У нас бе невъзможно да се появи филм от рода на “Има ли французи в залата?” на Жан-Пиер Моки, който предлага един неординарен образ на президента в сегашно време. Невъзможно по същата логика, по която лозунгът “Всичко в името на човека” в последно време се тълкуваше от народа в смисъл, че всички знаем кой точно е този човек.

А имаше за какво да се говори. Представата за него сред народните маси беше много по-различна от тази, която даваше официалната пропаганда. В частните разговори той беше “бай Тошо” ,което свидетелства за липсата на каквато и да е митологизация. Киното се опитва да изгради един ненужен на народа мит, който обслужваше единствено партийната ръководна сфера.

Може би първоначалният тласък дойде от “Бой последен” и “ Войници на свободата”, където образът на Т. Живков бе за пръв път показан с ореола на героя. Именно тази идеализация на един обикновен човек подсказва, че мотивът може да се развие безпрепятствено в съществуващите условия. В същото време допускам, че ако още тогава беше даден критически отпор на тенденцията да се свързва тази идеализация с името на Тодор Живков, следващите филми можеха и да не се появят. Но ние добре помним това време и знаем как би прозвучал такъв глас с едно съвсем разбираемо искане. Защото отдавна бяха нарушени границите на демократичността и гласността. Политическите качества на творбите не само че получиха приоритет пред художествените, но в някои случаи и напълно ги изместваха.

Създателите на тези филми не може да не са имали своите колебания и дори съмнения в правилността на подхода. Но човек лесно се утешава- пресъздаваш историята, а според официалните източници тя е точно такава. От друга страна, редица постулати от рода на твърдението, че “гръбнакът на българската литература винаги е бил политически”, даваха сигурност и сила.

Но въпросът е за коя история става дума. За официалната версия на най-новата ни история или за тази, която предстои да бъде написана. За неговата лична митология или за историята на народа.

В историята на обикновения народ той има място не със заслугите си, а със заблудите, които внесе в партията, и чрез нея във сфери на живота.

Неговата обикновеност като човек се третира от филма “Човек от народа”. Филмът априори приема, че въпросният другар е виден, забележителен ръководител и партиен деец. Остава само да се покаже, че в същото време той е и един обикновен народен човек. Това не беше трудно. Той наистина приличаше на мнозина от хората, които срещаме. Но това, което създателите на филма приемаха като неоспорима истина, оставаше да се чувства във филма като огромна празнина. В “Човек от народа” има прекалено много възторг вместо трезв анализ, има сантиментализъм вместо критичност. Това бе един измъчен юбилеен филм. Днес е документ за една отминала епоха.

Същите качества могат да се открият и във филма “Мислете за мене като за огън”, посветен на Людмила Живкова. Впрочем, предмет на тази статия са по-скоро филмите, в които по един или друг начин директно се персонифицира Тодор Живков, без да се навлиза в по-перфидните и завоалирани интерпретации на неговия мит в други жанрове на нашето кино.

Не може да не се запитаме какво обуславяше появата на тези филми в един сравнително кратък период. Най-общо казано – разцветът на застоя. Именно в този период начело на българското кино се оказа човек, олицетворяващ казармено-административен порядък. Хора като него по това време бяха почти навсякъде и имаха власт върху всичко. Той се опитваше с желязна десница да води кораба на нашето кино към разцвет, а всъщност всичко отиваше към крушение. Но това беше представително провеждане “социалистическо съревнование” кой ще направи най-хубав филм за първата линия на трудовия фронт, филм за първенците, за първите, за първия…

Но и той не всичко успяваше да предвиди. Излезлия на екран филм на Христо Христов “Една жена на 33” след известната статия във в. “Работническо дело” беше спрян. Подобни неща ставаха и в телевизията, където филмът на Иван Терзиев “Селцето” дълги години очакваше своята премиера. Много проекти угаснаха още в зародиш. Напуснаха за дълго киното сценаристи като Георги Мишев, Боян Папазов, Валентин Ганев, редица водещи режисьори като Бинка Желязкова, Христо Писков не снимаха….

По времето на Никола Ненов – тогавашен генерален директор на Българска кинематография (до 1989 г.) , за всеки идеологически важен филм се спускаха контролни цифри на зрители. Народът трябва да гледа филмите според тези цифри. По тази логика на активната част от публиката се падаше да “изгледа” някои от тези заглавия по два-три пъти, за да се получи желания от БКП ефект. Това, естествено, никога не стана. “Зрителите” бяха само в отчетите.

Имах възможност да се убедя колко внимание се отделяше на това по времето на един стопански съвет през пролетта на 1985г. в Дома на киното в София. От висотата на своето положение Н. Ненов разпитваше пред аудиторията неколцина директори на кинефикации да кажат пред свойте другари защо в техните окръзи даден филм не е събрал необходимия брой зрители. Те се оправдаваха като ученици в нарушение. Един от тях дори измисли следното оправдание: “Откраднаха ми две копия от филма”…..

Беше създадена такава атмосфера, че никой не смееше и да помисли да каже истината. А тя бе проста – народът не искаше да гледа насила този и други подобни филми. За това публика се осигуряваше главно чрез колективните посещения от предприятия, , училища и казарми.

Това беше част от концепцията на Н. Ненов да се оживее сред капаните на тоталитарната система. Навярно и за това той публикува статия със заглавие “Тодор Живков, априлската линия и българското кино” – единствена по рода си открита и безмерна възхвала на ръководителя и неговата културна политика.

Режисьорите на цитираните филми не са случайни хора в нашето кино. Всеки един от тях е добър професионалист със свое място в кинематографичния процес. Създали са едни от най-хубавите наши филми – да припомним “Всичко е любов” на Борислав Шаралиев, “Йохохо” на Зако Хеския, “Спасението” на Борислав Пунчев, “Служебно положение – ординарец” на Киран Коларов или документалния “Дамян” на Христо Ковачев. Оказа се обаче, че за една административно-командна система не е трудно да си осигури добри режисьори за своите замисли. Този механизъм си заслужава да се разучи и винаги да се има пред вид. Това би било гаранция, че няма да се повтори.

Митът за Тодор Живков в българското кино беше един срамежлив мит. Той не успя да се развие напълно, с всичките му разклонения и деформации, които обществото вече познава от времето на Сталин. Може би защото все пак вече съществуваше някакъв имунитет и днешните вдъхновители на възхвалите трябваше да се съобразяват с него. Дори в самите филми се пазеше някаква фалшива дистанция – използваха се партизански имена, ситуации-знаци, външна прилика и т.н. Но самата им поява показва, че в една епоха на стагнация и застой митовете за съвременните ръководители са неизбежни. Това е основната поука от тази история. В някои случай механизмите така здраво се раздвижва, че ръководителят става смешна жертва на собствената си митология, какъвто е случаят с писмото до създателите на “Борис I”, където алюзиите са заявени собственоръчно.

Въпреки това митът за изключителната роля на Тодор Живков в нашето революционно движение беше един измъчен мит, създаден с много пари, но без вяра и мъртвороден мит и затова никой не го отпразнува, макар че тези филми получаваха най-големите награди у нас.

Това бях празни филми в празни зали – част от нашата история.

Из книгата “Движещи се сенки” на Цветан С. Тодоров, ИК “Сафо” – Ловеч, 1998 г.

Петър Доков издаде „Медената гилотина“

 

Зем­ля­кът Пе­тър До­ков из­да­де чет­вър­та­та си кни­га под заг­ла­вие “Ме­де­на­та ги­ло­ти­на” (из­да­тел­с­т­во “Фа­бер”, 2008). Под фор­ма­та на по­пу­ля­рен раз­каз за жи­во­та на пче­ли­те пи­са­те­лят пра­ви не­о­чак­ван срез на съв­ре­мен­но­то об­щес­т­во. От меж­ду­по­ло­ви­те от­но­ше­ния до все­лен­с­ки­те за­ко­но­мер­нос­ти се дви­жи ав­то­ро­ви­ят пог­лед, бо­га­то ар­гу­мен­ти­ран от ис­то­ри­чес­ки, фи­ло­соф­с­ки и по­ли­ти­чес­ки ме­та­фо­ри.

Ав­то­рът е ро­ден през 1944 г. в тро­я­н­с­ко­то се­ло Дъл­бок дол. За­вър­ш­ва фи­ло­со­фия, а от 1978 да 1992 г. ра­бо­ти в ра­ди­о­с­тан­ци­и­те на САЩ и Гер­ма­ния. Ав­тор на пред­го­во­ра на “Ме­де­на­та ги­ло­ти­на” е Цве­тан С. То­до­ров. Кни­га­та ве­че мо­же да се от­к­рие в биб­ли­о­те­ки­те в Ло­веч и Тро­ян.

„Радост за моето сърце“ в ловешкия театър

Ка­то “те­ле­но­ве­ла” е обя­ве­но но­во­то заг­ла­вие в афи­ша на те­а­тъ­ра. Пре­ми­е­ра­та на “Ра­дост за мо­е­то сър­це” от Ке­рил Че­рил под ре­жи­су­ра­та на мла­дия Мла­ден Алек­си­ев е днес, по­не­дел­ник, от 19 ч. в ка­мер­на­та за­ла на Дра­ма­ти­чен те­а­тър Ло­веч. Под­чер­та­но аб­сур­дис­т­ки­ят текст ожи­вя­ва в из­пъл­не­ни­я­та на Лен­ко Гур­ков, Сла­ва Ге­о­р­ги­е­ва, Ка­тя Йо­че­ва, Цвят­ко Сто­и­лов, Сне­жи­на Зо­мер и Крис­ти­на Ива­но­ва. Сце­ног­ра­фи­я­та, “рам­ки­ра­ща” дейс­т­ви­е­то, е на Де­ни­ца Ар­ги­ро­пу­лос, а му­зи­ка­та на Ка­лин Ни­ко­лов.

ШОФЬОРЪТ НА ЛЕОНАРДО

разказ от Цветан С. Тодоров

-Кой ще ка­ра на връ­ща­не, ако се на­пи­ем всич­ки?

Въп­ро­сът на Зар­ко увис­на меж­ду два­ма­та му при­я­те­ли. В ръ­це­те му япон­ско­то “Су­ба­ру” нап­ред­ва­ше ста­бил­но по зас­не­же­ния меж­ду­сел­ски път.

– Зна­еш ли, че тъ­пи­те нем­ки­ни ис­кат да пи­ка­ем сед­на­ли? – вне­зап­но се оба­ди Поп­че­то, кой­то ра­бо­те­ше ка­то трансгра­ни­чен шофьор из ця­ла Ев­ро­па.

– И за­що да им пи­кая сед­нал? – по­пи­та Тъ­пия, кой­то да­же ня­ма­ше шофьор­ска книж­ка и се дру­са­ше на зад­на­та се­дал­ка.

– Що­то да не им опи­ка­ме кле­ка­ла­та, за­то­ва! Са­мо че аз є бих шу­та на та­зи нем­ки­ня и по­ве­че не се за­ни­ма­вам с нея – от­се­че Поп­че­то. – Зна­еш ли как ми ви­кат в Ита­лия? Ви­кат ми “шофьо­рът на Ле­о­нар­до”. Ше­фът се каз­ва Ле­о­нар­до и ме пол­зва за най-труд­ни­те за­да­чи. Ня­май­те гри­жа за връ­ща­не­то. Аз ня­ма да пия и ще ви вър­на. По-­важ­но­то е да се ви­дим, да спа­зим тра­ди­ци­я­та. Вие пий­те, кол­ко ис­ка­те. Ду­ша­та ми е за­жад­ня­ла за вас…

Къ­ща­та бе­ше на ба­ир, но су­ба­ру­то из­ле­зе без проб­лем. Пос­рещ­на ги ста­ра­та май­ка на Фен­ко, сло­жи­ла пръст на ус­та­та:

– Ти­хо, че ар­тис­тът учи…

– Сти­га е учил! Фен­ко, из­ли­зай… Бъдни вечер е! – раз­ви­ка се Поп­че­то.

Фен­ко из­ле­зе от прис­трой­ка­та, сгу­ше­на до го­ля­ма но­ва къ­ща. За­рад­ва се. Яв­но зуб­ре­не­то бе­ше му ом­ръз­на­ло.

Че­ти­ри­ма­та при­я­те­ли вля­зо­ха в кух­нич­ка­та. Печ­ка­та бум­те­ше. На ма­са­та има­ше за­по­те­на ка­на с чер­ве­но ви­но. Ди­ме­ше ба­ни­ца, то­ку-­що из­ва­де­на от фур­на­та.

– Пър­во да пи­ем по ед­но за доб­ре дош­ли – ка­за до­ма­ки­нът. На­ля ви­но­то в ча­ши за во­да.

– На мен съв­сем мал­ко, що­то ще ка­рам – пре­дуп­ре­ди го Поп­че­то.

– Раз­каз­вай, как живееш по Ев­ро­па­та? – ин­те­ре­су­ва се Фен­ко.

– Ум­ря­ла ра­бо­та. Ня­мат тра­ди­ции ка­то на­ши­те. Нап­ри­мер не ми ха­рес­ва на мен Ко­ле­да в Ита­лия – ка­то­ли­чес­ка му ра­бо­та. Ня­ма ли до­маш­но вин­це, ня­ма ли пра­сен­це – ни­що ня­ма. Дру­го си е на­ша­та тра­ди­ция. Уми­рам за бъл­гар­ско­то… Тра-­ди-­ци-я-­та!

От­към ули­ца­та се чу мъж­ки вик:

– Фен­ко, да вли­зам ли?

– Ма­мо, вър­ви му ка­жи да си хо­ди. Имам гос­ти – нер­вно на­ре­ди Фен­ко.

– Кой е то­зи? – по­пи­та Зар­ко.

– Пие му се, та две не ви­ди. Но ако вле­зе, ще ста­не ка­то с кон­су­ла. Ела­те да ви по­ка­жа биб­ли­о­те­ка­та. Тък­мо ще ви про­че­та не­що от пи­е­са­та, ко­я­то ре­пе­ти­ра­ме. Пре­ми­е­ра­та е на 22 яну­а­ри.

Фен­ко ги по­ве­де към го­ля­ма­та и сту­де­на къ­ща. Зим­но вре­ме оби­та­ва­ха са­мо прис­трой­ка­та.

Ста­я­та бе­ше пъл­на с ета­жер­ки с кни­ги. Има­ше и мно­го сним­ки на ар­тис­ти. На вид­но мяс­то се виж­да­ше пла­кат с Джак Ни­къл­сън от фил­ма Shining . Аме­ри­ка­не­цът из­глеж­да­ше ка­то луд. На­ши­ят ар­тист раз­па­ле­но за­о­бяс­ня­ва кои са лю­би­ми­те му ко­ле­ги, кои ро­ли е иг­рал и кои пи­са­те­ли са му ид­ва­ли на гос­ти. Поп­че­то ску­ча­е­ше:

– Аз оти­вам на топ­ло!

От­вън пак се чу рев:

– Фен­ко, да вли­зам ли?

– Ма­мо, вър­ви го раз­ка­рай. Не ис­кам да ста­ва ка­то с кон­су­ла…

– Ка­къв кон­сул? -по­пи­та Тъ­пия.

Фен­ко не му от­го­во­ри. Три­ма­та раз­глеж­да­ха биб­ли­о­те­ка­та къ­де по­ло­вин час. Когато излязоха, навън беше тъмно. Вър­на­ха се в кух­ня­та, ба­ни­ца­та бе­ше раз­чу­пе­на. На­о­ко­ло уха­е­ше на не­що прек­рас­но, ос­та­на­ло да­леч на­зад в детство­то.

– А къ­де е Поп­че­то? – из­не­на­да­но по­пи­та Фен­ко.

Май­ка му по­со­чи по­да. Поп­че­то ле­же­ше там – до праз­на­та ка­на, мър­тво пи­ян. Ста­на им не­лов­ко. Фен­ко граб­на ка­на­та и из­ле­зе да я на­пъл­ни. Пос­ле пак сед­на­ха край праз­нич­на­та ма­са, с гръб към спя­щия на зе­мя­та.

– Яж­те, че ще из­сти­не – под­ка­ни ги ба­ба­та.

– Как­во да го­во­рим… От уче­ник си е та­къв. Уж не пие, а пър­ви се на­пи­ва – про­мър­мо­ри Зар­ко.

– Ма­ма сла­га ед­на па­рич­ка в ба­ни­ца­та. Кой­то я на­ме­ри, той ще из­ва­ди го­лям къс­мет през но­ва­та го­ди­на – обяс­ни Фен­ко.

Гос­ти­те по­сег­на­ха към пар­че­та­та ба­ни­ца и за­поч­на­ха вни­ма­тел­но да дъв­чат.

– Фен­ко, да вли­зам ли? – из­ре­ва он­зи от ули­ца­та.

– Ма­мо, за­що не го раз­ка­ра до­се­га? Поп­че­то го из­пус­нах­ме ве­че, се­га ос­та­ва и тоя да нах­луе. Пак ще ста­не ка­то с кон­су­ла!

Ста­ри­ца­та трос­на­то му от­вър­на:

– Да не съм му на­ли­ва­ла в ус­та­та!

– Се­га кой ще шо­фи­ра, ка­то и два­ма­та сме пи­ли? – за­чу­ди се Зар­ко, гле­дай­ки Поп­че­то как хър­ка.

– Ще спи­те ту­ка! – от­се­че Фен­ко и на­ля от до­маш­но­то ви­но.

– То­ва ве­че е дру­га ра­бо­та. Я кап­ни! – по­да­де ча­ша Зар­ко.

– Я дай ме­зе – про­мър­мо­ри Тъ­пия.

Поч­на­ха с но­ва си­ла.

– На ко­го се пад­на къс­мет­че­то? – пла­хо по­пи­та май­ка­та на Фен­ко.

Три­ма­та се умъл­ча­ха. Та­ва­та бе­ше праз­на. Спог­ле­да­ха се. Зар­ко про­мъл­ви:

– Май ня­ма­ме къс­мет. На ни­кой не се пад­на…

– А къ­де е па­рич­ка­та? – поч­ти проп­ла­ка Фен­ко­ва­та май­ка. – Тя е още от мама. Цял жи­вот я па­зя ка­то ре­лик­ва…

Мъл­ча­ха дъл­го вре­ме. Пос­ле Зар­ко из­тър­си:

– Къ­де ще се де­не? Ще я от­кри­ем. Те ши­фъ­ра на Ле­о­нар­до разкодираха, та една паричка ли няма да намерим…

– Никога нищо не е изчезвало от тази къща – додаде Фенко.

– А пи­я­ни­ят мезеше ли? – вметна Тъ­пия.

– И яде, и пи – пот­вър­ди ста­ра­та.

Всич­ки се вто­ра­чи­ха в спя­щия.

– Той е! – от­се­че Тъ­пия.

– Не ми се вяр­ва – кон­три­ра Зар­ко. – Няма да посегне, той пари има…

– Той е! Изял си е късмета, без да го усе­ти. Ла­ко­мия си е…

Ста­ра­та се хва­на за гла­ва­та с две ръ­це и за­поч­на да се лю­лее. Пос­ле и Фен­ко не из­дър­жа:

– Абе, що за хо­ра сте вие, бе?! Ка­ня ви на гос­ти, за­що­то не сме се виж­да­ли го­ди­ни. Как­то и да е. На­пи­ва­те се, изяж­да­те всич­ко – то­ва доб­ре. Но па­рич­ка­та на ма­ма?! Нея защо? То­ва на ни­що не при­ли­ча! Виж го – ле­жи ка­то ку­че на зе­мя­та. Изял па­рич­ка­та, а вие да­же не сте го спрели. Ев­ро­пе­ец ли? Пфу! Ни­що не ува­жа­ва­те, ня­ма за вас тра­ди­ции. Тър­сите са­мо пи­яч­ка и ме­зе! Не е то­ва тра­ди­ци­я­та, не е… Тя е не­що по-­го­ля­мо, по-свет­ло….

– Сти­га ви­ка, ами кап­ни ви­но – прекъсна го Зар­ко.

– Дай и пър­жо­ли – по­мо­ли Тъ­пия.

– В ре­ди­ца! Ут­ре за­ран всич­ки ще ака­те на сне­га в ре­дица. Ня­ма тръг­ва­не, до­ка­то не въз­ста­но­вим положението! Па­рич­ка­та тряб­ва да се на­ме­ри! Как­во ще пра­ви ма­ма без нея до­го­ди­на?!

– Доб­ре! Ще се­ре­ме, ама на­лей ви­но, бе – помо­ли се Тъ­пия.

Лег­на­ха си къс­но след по­лу­нощ. Сут­рин­та Зар­ко се съ­бу­ди от по­доз­ри­те­лен шум. Над­ник­на към кух­ня­та – виж­да­ше се как Поп­че­то и не­поз­нат мъж пи­ят край за­па­ле­на­та печ­ка. Зар­ко за­бу­та Фен­ко, кой­то спе­ше под ог­ро­мен юр­ган:

– Ста­вай, Поп­че­то ве­че пие. Май е с твоя съ­сед!

– Край! Пак ста­на ка­то с кон­су­ла! – ско­чи съ­не­ни­ят ар­тис­т и за­ма­ха без­по­мощ­но с ръ­це. А мо­же би ис­ка­ше да се сгрее.

– Ка­къв е то­зи кон­сул, с кой­то ця­ла ве­чер ни пла­шиш?

– Ня­ма да мо­га да си на­у­ча ро­ля­та. За днес съм пла­ни­рал тре­то действие. Пак се поч­ва! Съ­що ка­то с кон­су­ла.

– То­зи кон­сул от пи­е­са­та ли е? – раз­сън­ва се и Тъ­пия.

– От Дой­рен­ци е. Ми­на­ла­та зи­ма ка­то се на­пи, три дни не мо­га да го из­ве­да от къ­щи. С ед­на шей­на съм го тат­ру­зил до спир­ка­та, за да го на­то­ва­ря на рей­са. Но шофьо­рът ка­то го ви­дя в ка­къв вид е, от­ка­за да го взе­ме. Нак­рая из­ва­дих пет ле­ва и го ка­чих на един мос­квич.

От кух­ня­та се чу гла­сът на Поп­че­то:

– Идвайте, бе! Не съм си до­шъл от Ита­лия да ви ча­кам да се нас­пи­те. Праз­ник е, го­лям праз­ник! Ста­вай­те, не­ка­дър­ни­ци! Ни­то зна­е­те как се пие, ни­то как се ме­зи! Лег­на­ли да спят на Ко­ле­да?! В тая дър­жа­ва тра­ди­ции има! На­ли?

– Ей от то­ва най-мно­го ме е страх – про­шуш­на Фен­ко на Зар­ко. Пос­ле един по един по­кор­но тръг­на­ха към кух­ня­та.

Шофьо­рът на Ле­о­нар­до бе­ше из­трез­нял. Към обяд на­ме­ри­ха и па­рич­ка­та. Абе, ста­ват чу­де­са по Ко­ле­да.

БЪДНИ ВЕЧЕР

Разказ от Анатолий Петров

Улич­ни­ят фо­тог­раф гос­по­дин Иг­нат Пе­ю­в­с­ки, или как­то го на­ри­ча­ха още Га­тю Шу­шу­ми­га­та, не­чу­ва­но и не­виж­да­но за­бо­га­тя. Ста­на соб­с­т­ве­ник на склад за то­а­лет­на хар­тия и кар­то­нен ам­ба­лаж. Но­се­ха се слу­хо­ве, че тай­но се за­ни­ма­вал и с друг биз­нес, кой­то му но­сел мно­го па­ри. Ма­кар че за­бо­га­тя, те­лес­но гос­по­ди­нът ос­та­на слаб, мър­шав, мур­гав, при­ли­чащ на гла­ду­ващ ин­ди­ец. Със ста­ри­те при­я­те­ли се дър­же­ше над­мен­но.

Же­на му, Ро­за­ли­на, съ­що бе­ше мър­ша­ва. Ос­вен на глад­на хрът­ка, при­ли­ча­ще и на ку­ку­мяв­ка. Но­се­ше очи­ла без ди­о­п­т­ри, та да из­г­леж­да по-доб­ре. Дъ­ще­ря й Пет­ка­на за­ми­на за Лон­дон да след­ва ху­ма­ни­тар­ни на­у­ки. Но как­ви, ро­ди­те­ли­те не раз­б­ра­ха.

Ка­то слу­га във фир­ма­та на Пе­ю­в­с­ки по­ня­ко­га ра­бо­те­ше ста­ри­ят ер­ген – Ми­хо. За свър­ше­на­та ра­бо­та биз­нес­ме­нът му пла­ща­ше на пар­че. И как­то на­ме­ри за доб­ре. Ко­га­то Ро­за­ли­на за­ми­на­ва­ше с ко­ла на се­ло, Ми­хо я прид­ру­жа­ва­ше. За ве­че­ря по­лу­ча­ва­ше чор­ба и ця­ла нощ сто­е­ше пред пор­та­та да я па­зи.

Пад­на пър­ви­ят сняг. Бе­ше Бъд­ни ве­чер. Не­и­з­вес­т­но за­що Иг­нат из­го­ни слу­га­та си. Зак­ре­щя:

– Вън от фир­ма­та! Не се мяр­кай пред очи­те ми!- Ба­те, – тъж­но про­и­з­не­се Ми­хо – дай ня­кой лев, ут­ре е Ко­ле­да…

– Марш от­тук! И не ми до­саж­дай!.. – из­к­ре­щя Иг­нат.

Уп­ла­шен, не­щас­т­ни­ят Ми­хо из­х­в­рък­на на­вън, оба­че за­бе­ля­за как Ро­за­ли­на му на­миг­на. Пос­ле тя ре­че на съп­ру­га си:

– От чи­та­ли­ще­то ид­ва гос­по­жа Стан­ка. По­и­с­ка рек­ла­ми, та Дя­до Ко­ле­да да ги раз­не­се за­е­д­но с по­да­ръ­ци­те. В кой­то дом вле­зе в два­на­де­сет без пет, до­ма­ки­ни­те тряб­ва да го нах­ра­нят…

– Ут­ре тръг­вам за Лон­дон, Дядо Ко­ле­да ще го­ща­ваш ти! – важ­но про­и­з­не­се Пе­ю­в­с­ки.

– Как­ва чест! – въз­к­лик­на ку­ку­мяв­ка­та с очи­ла.

Мрък­на. Мал­ко пре­ди по­лу­нощ на вра­та­та на се­мейс­т­во Пе­ю­в­с­ки се поз­въ­ни. Бе­ше Дя­до Ко­ле­да. Иг­нат по­бър­за да се из­ни­же през вра­та­та на път за Лон­дон. Гос­тът пос­тоя, ог­ле­да се, сва­ли бра­да­та и одеж­ди­те и по­тъ­на в прег­ръд­ки­те на Ро­за­ли­на. Бе­ше Ми­хо.

Раз­съм­ва­ше, ко­га­то си тръг­на. По ули­ца­та за­та­на­ни­ка пес­нич­ка­та: “Дя­до Мраз, Дя­до Мраз, поз­нах те аз. Ти си чич­ко­то с бом­бе­то, де­то ту­па ма­ма по…”

След сед­ми­ца биз­нес­ме­нът се за­вър­на. Сто­ри му се, че же­на му се е раз­ху­ба­ви­ла и вмес­то на ку­ку­мяв­ка, зап­ри­лич­ва на ор­ли­ца.

…Сир­ни за­го­вез­ни. Ро­за­ли­на га­льов­но про­шеп­на на мъ­жа си:

– Да­но то­зи път де­те­то да е мъж­ко! В нощ­та на Бъд­ни ве­чер на сън ми се яви Све­та мъ­че­ни­ца Ев­ге­ния и ми ре­че: “Ми­ла дъ­ще, по во­ля­та Бо­жия ти ще ро­диш мла­де­нец. На­зо­ви го с мо­е­то име – Ев­ге­ний!”

Ах, как­во щас­тие! – въз­к­лик­на Иг­нат и до­ба­ви: – Как­ва бла­гос­ло­ве­на Бъд­ни ве­чер! В Лон­дон вся­ка нощ съ­ну­вах Дя­до Ко­ле­да. Пов­та­ря­ше ми ед­но и съ­що: “Чес­ти­та Бъд­ни ве­чер!”.

Малката баба Яга влиза в битка срещу лошотията – отзив

Въз­рас­т­ни­те гле­дат дет­с­ки пи­е­си глав­но в ка­чес­т­во­то си на прид­ру­жи­те­ли на ис­тин­с­ка­та пуб­ли­ка – де­ца­та. И прид­ру­жи­те­ли­те им са обик­но­ве­но дя­дов­ци и ба­би, за­що­то ро­ди­те­ли­те са за­е­ти. В то­ва има ня­как­ва со­ци­ал­на спра­вед­ли­вост, за­що­то най-въз­рас­т­ни­те са си и най-вде­ти­не­ни.

Лич­но аз не бях хо­дил на дет­с­ка пи­е­са, от­как­то дъ­ще­ря­та по­рас­на. За­то­ва с ин­те­рес гле­дах как­то “Мал­ка­та ба­ба Яга”, та­ка и пуб­ли­ка­та.

Пи­е­са­та вър­ви с ле­ко­та, в нея има ис­тин­с­ко въл­шеб­с­т­во – то­ва на те­ат­рал­но­то из­кус­т­во. Пе­ри­пе­ти­и­те на ед­на, по де­фи­ни­ция ло­ша, но мал­ка ве­щи­ца, кой­то при до­пи­ра си с жи­во­та ста­ва доб­ра, ув­ли­чат пуб­ли­ка­та. То­ва е убе­ди­те­лен де­бют на мла­да­та ак­т­ри­са Сне­жи­на Зо­мер, чи­е­то из­пъл­не­ние връ­ща спо­ме­на за Ян Би­би­ян, Хък Фин и Питър Пан. Доб­ра­та и чет­ли­ва ре­жи­су­ра на Свет­ла­на Ата­на­со­ва пра­ви от тек­с­та на Кра­си­ми­ра Ме­то­ди­е­ва пи­щен и при­я­тен за око­то спек­та­къл – един от най-скъ­пи­те в ло­веш­кия те­а­тър.

И мал­ки­ят зри­тел се от­п­ла­ща. Пуб­ли­ка­та е ве­се­ло сбо­ри­ще, ко­е­то ръ­коп­ляс­ка, ко­мен­ти­ра, под­с­каз­ва, сни­ма с те­ле­фо­ни, участва заедно с героите в действието. С ед­на ду­ма – за­бав­ля­ва се. Да­но за­пом­нят, че в те­а­тъ­ра има ма­гия. Аз я ви­дях.

Цве­тан С. То­до­ров

Красимира Методиева: Имам файлове с магии!

Кра­си­ми­ра Ме­то­ди­е­ва е за­вър­ши­ла НАТ­ФИЗ, спе­ци­ал­ност „Те­ат­рал­на кри­ти­ка“. Ос­вен ка­то кри­тик тя се изя­вя­ва дос­та ус­пеш­но и ка­то дра­ма­тург, ав­тор на дет­с­ки пи­е­си и мю­зи­къ­ли. Вече три ней­ни заг­ла­вия са ви­де­ли ре­а­ли­за­ция на ло­веш­ка сце­на. Не­от­дав­на тя гос­ту­ва в Ло­веч по по­вод пре­ми­е­ра­та на “Мал­ка­та ба­ба Яга”, пос­та­ве­на в те­а­търа от ре­жисьор­ка­та Свет­ла­на Ата­на­со­ва.

 

– Как от твор­ба­та на О. Пройс­лер се е по­лу­чил тек­с­тът за днеш­ния спек­та­къл в Ло­веч? –

– Ро­ма­нът на Пройс­лер е на­ис­ти­на ве­ли­ко­ле­пен и мно­го бла­го­да­тен за ин­тер­п­ре­та­ции как­то в те­а­тъ­ра, та­ка и в ки­но­то. Ес­тес­т­ве­но, от 60-те го­ди­ни на ми­на­лия век, ко­га­то е на­пи­са­но про­из­ве­де­ни­е­то, до на­ши дни де­ца­та мно­го са се про­ме­ни­ли и то най-ве­че по от­но­ше­ни­е­то на об­щу­ва­не­то, пос­ред­с­т­вом об­ра­зи. По та­зи при­чи­на в мо­я­та адап­та­ция съм си поз­во­ли­ла да вка­рам иг­ра с фо­то­а­па­рат за мо­мен­тал­ни сним­ки и ка­ме­ра, ко­и­то по­ма­гат на мо­и­те пер­со­на­жи за то­ва доб­ро­то да по­бе­ди. На фи­на­ла страш­ни­те ве­щи­ци ста­ват доб­ри, и той май, май пре­ка­ле­но доб­ри, ко­е­то от своя стра­на е съ­що мно­го страш­но…

– Има ли мо­мен­ти в не­го­вия текст, ко­и­то ве­че не са ин­те­рес­ни за днеш­ни­те де­ца?

– Не. То­ва е един от мно­го доб­ри­те ро­ма­ни за де­ца, ко­и­то, спо­ред мен ще бъ­дат че­те­ни и преп­ро­чи­та­ни и от на­ши­те вну­ци, по­доб­но про­из­ве­де­ни­я­та на Ми­ха­ил Ен­де („При­каз­ка без край“), Ка­рел Ча­пек („Де­вет при­каз­ки и две по­ве­че“) и мно­го дру­ги.

– Ма­ги­и­те ве­чен сю­жет ли са за твор­би­те, пред­наз­на­чен за де­ца? За­що? Кой е ана­ло­гът на днеш­на­та „ма­гия“?

– В при­каз­ки­те на Ше­хе­ре­за­да се спо­ме­на­ва за ку­тия, ко­я­то щом се от­во­ри и се чу­ва гла­сът на то­зи, кой­то пос­лед­но е про­из­не­съл не­що над нея… Днес всич­ки но­сим в мал­кия джоб на ри­за­та си ми­га­бай­то­ве с вся­как­ва ин­фор­ма­ция и по ня­кол­ко мо­бил­ни те­ле­фо­ни. В мно­го ис­то­рии се раз­каз­ва за въл­шеб­но­то крис­тал­но къл­бо, с ко­е­то се виж­да как­во ста­ва на дру­гия края на цар­с­т­во­то, нап­ри­мер… А днес ка­ме­ри­те ни деб­на­т на все­ки све­то­фар и уч­реж­де­ние. С нап­ре­дъ­кът на ви­со­ки­те тех­но­ло­гии ка­то че ли ста­нах­ме мал­ко по-мал­ко ро­ман­тич­ни, или пък на­ми­ра­ме ро­ман­ти­ка­та дру­га­де? Не е кой знае как­ва ма­гия да ях­неш въл­шеб­на­та мет­ла, но е ве­ли­ко да от­к­ри­еш, че и с обик­но­вен клон се ле­ти. Не е проб­лем за Мал­ка­та ба­ба Яга с ня­кол­ко въл­шеб­ни ду­ми да нап­ра­ви ми­ли­о­ни слад­ки­ши, но при­я­те­ли с ма­гия не мо­же да си нап­ра­ви… Ма­ги­и­те и въл­шеб­с­т­ва­та са вът­ре в нас, в на­ше­то от­но­ше­ние към нас са­ми­те, към те­зи, ко­и­то оби­ча­ме, или до­ри не оби­ча­ме. Чу­до­то на чо­веш­ко­то съз­на­ние и под­съз­на­ние, на мис­ли­те ни… ето то­ва е ана­ло­гът на днеш­на­та „ма­гия“, ко­я­то е във все­ки ед­ин от нас, са­мо че да­ли сме в със­то­я­ние да я вла­де­ем и уп­рав­ля­ва­ме?

– Ко­га­то ва­ши­те ге­рои (ако е та­ка по текст) оти­ват на филм за Ха­ри По­тър, те как се чув­с­т­ват – не­го­ви съ­миш­ле­ни­ци или съ­пер­ни­ци?

– Ха­ри По­тър е хрум­ка на ак­тьо­ри­те от Ло­веш­кия те­а­тър. Аз ха­рес­вам ро­ма­ни­те на Джо­ан Ро­у­линг, но те в из­вес­т­на сте­пен про­ти­во­ре­чат на ес­те­ти­ка­та на въл­шеб­на­та при­каз­ка, за­що­то в тях ма­ги­я­та се учи за­ра­ди са­ма­та ма­гия. Във ве­ков­но­то на­род­но твор­чес­т­во въл­шеб­ни­ят пред­мет е дар за доб­ри­на или доб­ре свър­ше­на ра­бо­та, а не са­мо­цел.

– Днеш­ни­те де­ца още ли се ин­те­ре­су­ват от те­а­тър и за­що?

– О, раз­би­ра се! Са­мо че под те­а­тър не би­ва да раз­би­ра­ме три ка­шо­на на сце­на­та и кло­ун­с­ки нос на два­ма­та ак­тьо­ри, ко­и­то раз­каз­ват смеш­ки, ка­рат се и па­дат не­ес­тес­т­ве­но… Има майс­то­ри, ко­и­то и то­ва ще нап­ра­вят вир­ту­оз­но, но фал­ши­ви­те и гроз­ни­те им ко­пия са тол­ко­ва мно­го, че ка­то че ли ни­кое де­те ве­че не ис­ка да гле­да бе­ден и им­п­ро­ви­за­ци­о­нен те­а­тър. В „Мал­ка­та ба­ба Яга“ на Дра­ма­ти­чен те­а­тър – Ло­веч, учас­т­ват осем ак­тьо­ри, де­ко­ри­те и кос­тю­ми­те на Ема Ван­ко­ва са спе­ци­ал­но из­ра­бо­те­ни за та­зи пос­та­нов­ка, му­зи­ка­та на Юли Да­мя­нов е ком­по­зи­ра­на се­га, за то­ва пред­с­тав­ле­ние, ре­жисьор­ка­та Свет­ла­на Ата­на­со­ва за пър­ви път пос­та­вя та­зи пи­е­са, хо­ре­ог­ра­фи­я­та на Ни­на Су­ван­джи­е­ва съ­що е ори­ги­нал­на. Съ­що мно­го важ­но е, че ро­ля­та на Мал­ка­та ба­ба Яга не се иг­рае от ак­т­ри­са на „поч­те­на въз­раст“, а от съв­сем мла­до мо­ми­че, де­бю­тан­т­ка­та Сне­жи­на Зо­мер. Всич­ки ос­та­на­ли ак­тьо­ри, ка­то за­поч­нем с лю­би­ме­ца на всич­ки лов­ча­лии Сто­ян Ге­ор­ги­ев, из­к­лю­чи­тел­но гра­ци­оз­на­та Ка­тя Йо­че­ва, на­ив­но ори­ги­нал­ни­те Ни­на Су­ван­джи­е­ва и Цвят­ко Сто­и­лов, сме­хот­вор­но стра­хо­ви­ти­те На­дя По­ля­ко­ва и Та­тя­на Гор­но­ва и па­ра­док­сал­ни­я Хрис­то Цан­ков се от­да­ват на ро­ли­те си ве­ли­ко­леп­но. Каз­вам всич­ко то­ва, за­що­то ло­веш­ка­та пуб­ли­ка мо­же да ви­ди ед­но пред­с­тав­ле­ние с ни­щож­но ко­ли­чес­т­во ком­п­ро­ми­си от стра­на на це­лия твор­чес­ки със­тав. То­ва е мно­го важ­но! То­ва го­во­ри, че ди­рек­то­рът на те­а­тъ­ра Ва­сил Ва­си­лев за­ла­га на ис­тин­с­ки, на пъл­нок­ръв­ни спек­так­ли за де­ца, за раз­ли­ка от мно­го не­го­ви ко­ле­ги, ко­и­то с дет­с­ко­то прос­то пъл­нят са­ло­ни­те, а то­ва за въз­рас­т­ни е … Из­кус­т­во­то. И ако мо­га да пе­риф­ра­зи­рам – дет­с­ки те­а­тър се пра­ви съ­що как­то и за въз­рас­т­ни, са­мо че мал­ко по-труд­но. Да, днеш­ни­те де­ца се ин­те­ре­су­ват от те­а­тър, ако под те­а­тър се раз­би­ра ко­ло­рит­но из­кус­т­во, раз­тър­с­ва­що и впе­чат­ля­ва­що, съ­пер­ни­че­що си с за­бав­ни­те клип­че­та от ин­тер­нет и пре­въз­хож­да­що ги с не­пов­то­ри­мост­та на жи­ви­я кон­такт… Има и още не­що мно­го важ­но – по-мал­ки­те де­ца пред­по­чи­тат да гле­дат поз­на­ти сю­же­ти, при­каз­ки, ко­и­то те ве­че зна­ят, за да се чув­с­т­ват в пре­въз­хож­да­ща ро­ля над пер­со­на­жи­те на сце­на­та, ко­и­то „не зна­ят как­во ще се слу­чи“. Са­мо че с поз­на­ти­те кла­си­чес­ки при­каз­ки ле­ко се зло­у­пот­ре­бя­ва, те се ек­с­п­ло­а­ти­рат пре­ка­ле­но мно­го и се очак­ва, че и де­ца­та на три го­ди­ни, и тий­нейджъ­ри­те на три­на­де­сет го­ди­ни с ед­нак­во удо­вол­с­т­вие ще гле­дат „Чер­ве­на­та шап­чи­ца“, нап­ри­мер, а то­ва не е та­ка…

– За­що­то вя­ра­та в доб­ро­то ви­на­ги ми­на­ва през бор­ба­та с „ло­ши­те ба­би Яги“?

– О, „ло­ши­те ба­би Яги“ са нав­ся­къ­де око­ло нас, а ако за мал­ко ни изос­та­вят, ние си съз­да­ва­ме дру­ги… Яв­но та­ка сме ус­т­ро­е­ни. Пред­с­та­вя­те ли си да жи­ве­ех­ме в един не­ве­ро­ят­но хар­мо­ни­чен свят, без ни­как­ви вра­го­ве? – Аз не… Ед­ва ли щях­ме да вяр­ва­ме в Бог, ако го ня­ма­ше Дя­во­лът?

– Спо­ред вас дет­с­ка­та фан­та­зия се раз­ви­ва най-доб­ре чрез сло­во­то, ви­зи­я­та или ин­тер­нет?

– Ед­ва ли мо­га да дам кон­к­ре­тен от­го­вор. Мис­ля, че в съ­че­та­ни­е­то на ви­зия, сло­во, дейс­т­вие и ин­те­рак­тив­ност дет­с­ка­та фан­та­зия се раз­ви­ва най-доб­ре. Още по­ве­че, че дет­с­ки­те пси­хо­ло­зи са раз­де­ли­ли ус­лов­но най-доб­ри­те въз­п­ри­я­тие във въз­рас­тов прин­цип. Та­ка най-мал­ки­те чув­с­т­ват и раз­би­рат най-пъл­но с по­мощ­та на об­ра­зи­те, за по-го­ле­ми­те сло­во­то е мно­го важ­но, а юно­ши­те раз­би­рат и ню­ан­си­те в дейс­т­ви­е­то. Прек­рас­но е в спек­та­къ­ла да има „за все­ки­го по не­що“, по­доб­но асан­сьо­ра на Гро­тов­с­ки, в кой­то все­ки сти­га на съ­от­вет­ния етаж, за кой­то са въз­мож­нос­ти­те му.

– Как­ви дру­ги ма­гии „за­бър­к­ва­те“ за ут­ре?

– О, ако зна­е­те кол­ко мно­го „фай­ло­ве с ма­гий­ки“ имам! Ве­ро­ят­но зву­чи па­ра­док­сал­но, но тек­с­то­ве­те ми за те­а­тър, ко­и­то са би­ли наг­ра­де­ни, но­ми­ни­ра­ни и из­лез­ли в сбор­ни­ци до се­га не са би­ли пос­та­вя­ни на сце­на. На­дя­вам се два­мата ми пос­лед­ни спек­та­къ­ла – „Мал­ка­та ба­ба Яга“ в Ло­веч и „Ма­га­реш­ка­та ко­жа“ в об­щин­с­ки те­а­тър „Въз­раж­да­не“ – Со­фия, да се пред­с­та­вят доб­ре на фес­ти­ва­ли­те, за ко­и­то са се­лек­ци­о­ни­ра­ни и на те­зи, за ко­и­то те­пър­ва ще кан­ди­дат­с­т­ват. В пре­го­во­ри сме с Ва­сил Ва­си­лев за ка­мер­на дет­с­ка пи­е­са, ко­я­то да се иг­рае в но­во­от­к­ри­та­та ка­мер­на сце­на на Дра­ма­ти­чен те­а­тър – Ло­веч. Ве­ро­ят­но още то­ва ля­то Свет­ла­на Ата­на­со­ва ще пос­та­ви дет­с­ки мю­зи­къл по мой текст в Му­зи­кал­ния те­а­тър в гра­да ви… Лю­бо­пит­но е, че доп­ре­ди две го­ди­ни аз не бях ид­ва­ла в Ло­веч ни­ко­га и поч­ти ни­кой от то­зи град не поз­на­вах, а днес твор­чес­кият ми път (кол­ко­то и пом­поз­но да зву­чи) е мно­го, мно­го свър­зан с гра­да ви.

– Как­во е впе­чат­ле­ни­е­то ви от пос­та­нов­ка­та в Ло­веш­кия те­а­тър на „Мал­ка­та ба­ба Яга“? Как я оце­ня­ва­те?

– За­вър­ши­ла съм НАТ­ФИЗ „Кр. Са­ра­фов“, спе­ци­ал­ност „Те­ат­рал­на кри­ти­ка“ и дос­та съм кри­ти­ку­ва­ла… Мно­го ми се ис­ка у нас да има не­за­ви­си­ми те­ат­рал­ни кри­ти­ци, ко­и­то да оце­ня­ват тру­да ни и да бъ­дат съ­вет­ни­ци на зри­те­ли­те. Уви, то­ва е ед­на ужа­ся­ва­що дъл­бо­ка те­ма, в ко­я­то по-доб­ре да не нав­ли­зам… Аз съм до­вол­на от ин­тер­п­ре­та­ци­я­та на ко­ле­ги­те си и пред­ри­чам дъ­лъг жи­вот на то­ва пред­с­тав­ле­ние. На­дя­вам се, че след ка­то аз се за­бав­ля­вах, пи­шей­ки тек­с­та ми­на­ло­то ля­то, пос­та­но­въч­ни­ят екип ра­бо­ти с удо­вол­с­т­вие по­ве­че от ме­сец, ак­тьо­ри­те „се от­да­до­ха“ на ро­ли­те със страст, тех­ни­чес­ки­те и ад­ми­нис­т­ра­тив­ни­те служ­би в те­а­тъ­ра с ле­ко­та свър­ши­ха ра­бо­та­та си… Всич­ко то­ва би тряб­ва­ло да да­де до­бър ре­зул­тат! На до­бър час на ко­ле­ги­те! Ус­пех и на ва­шия вес­т­ник, кой­то с ин­те­рес сле­ди пос­та­нов­ка­та ни! Чес­тит праз­ник на всич­ки, за ко­и­то те­а­тъ­рът е приз­ва­ние, про­фе­сия и лю­би­мо из­кус­т­во!

 

Едно ин­тер­вю на НГ, напра­ве­но чрез интернет

в на­ве­че­ри­е­то на Де­ня на те­а­тъ­ра

Елица Матеева: Навярно бях препъникамък, но от март и други млади напускат театъра

– Г-жо Ма­те­е­ва, с как­во се за­ни­ма­ва­те в мо­мен­та?

– От­но­во съм на ис­пан­с­ка въл­на – Адол­фо Мар­си­лях – един ав­тор, кой­то е ро­ден в сре­да­та на 20-те го­ди­ни, по­чи­нал е през 2002 – ре­жисьор, ак­тьор, ра­бо­тил е в ки­но­то и те­а­тъ­ра – с Ве­ро­ни­ка Фур­ге и с Ан­то­нио Бан­де­рас. През 60-те го­ди­ни пра­ви хит със сво­я­та вер­сия ка­то ре­жисьор на „Ма­рад/Сад“ на ис­пан­с­ка сце­на. Той е но­си­тел на мно­го наг­ра­ди „Гоя“. В мо­мен­та ра­бо­тим над „Чес­тит рож­ден ден“, кой­то се явя­ва ед­на би­то­ва вер­сия на „Play/Back“. Пак има ток­шоу, пак има из­тер­за­ни до­ма­ки­ни.

– Та­зи страст не е ли из­чер­па­на?

– Не е. При мен дой­до­ха две ак­т­ри­си с 3-4 пап­ки и ми ка­за­ха „Из­бе­ри си“. Две пап­ки бя­ха със скан­ди­нав­с­ки и хо­лан­д­с­ки ко­ме­дии, ко­и­то бя­ха дос­та фрус­т­ри­ра­ни… и на тре­та­та пап­ка си ка­зах, да­же пре­ди да я че­та, то­ва ще е. Учас­т­ват две ак­т­ри­си – Ва­ня До­не­ва и Ека­те­ри­на Кън­че­ва и ед­ин ак­тьор от ми­на­ло­го­диш­ния ми про­ект – Ми­рос­лав Ни­ко­лов („Play/Back“). Пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во­то е, че част от еки­па ще тряб­ва да се пре­въп­лъ­ти в 6-7 чо­ве­ка. От­но­во на прин­ци­па на ток­шоу, но то­зи път ме въл­ну­ват дру­ги не­ща. Ве­ча за­поч­нах­ме пър­ви опи­ти вър­ху ми­зан­с­це­на, но та­ка, как­то из­ли­за, бър­зо ста­ват не­ща­та, мо­же би ще свър­шим още за по­ло­вин ме­сец… В мо­мен­та ре­пе­ти­ра­ме в Те­а­тъ­ра на ар­ми­я­та. Мис­лех­ме да го пос­та­вя­ме в Мла­деж­кия, но мо­же би ня­ма да ста­не. Са­ма­та ис­то­рия е мно­го смеш­на – ед­на же­на ста­ва на ааа… го­ди­ни и не знае ааа… кво да пра­ви с тоя жи­вот. За­то­ва се каз­ва „Чес­тит рож­ден ден“. Един­с­т­ве­но­то си­гур­но не­що е, че на фи­на­ла ще има бой с тор­ти. И пуб­ли­ка­та съ­що ще го усе­ти и ще се раз­да­ват бя­ло ви­но и „дреб­ни“ слад­ки.

– До­вол­на ли сте от из­ми­на­ла­та го­ди­на?

– Да – рад­вам се, че два­та ми пе­ри­о­да, свър­за­ни с Ло­веч и с Мла­деж­кия те­а­тър прик­лю­чи­ха доб­ре. „За­бо­ля­ва­не на мла­дост­та“, на ко­е­то бях дра­ма­тург и кон­сул­тант на про­ек­та, има но­ми­на­ции „Икар“ за ре­жи­су­ра на Би­ля­на Пет­ро­ва и но­ми­на­ции за под­дър­жа­ща ро­ля на Ярос­ла­ва Пав­ло­ва. Ста­на­ха ня­как­ви не­ща, ко­и­то аз та­ка или ина­че ги очак­вах, за­що­то, ко­га­то учас­т­вах в Па­на­и­ра на мла­ди­те, ръ­ко­вод­с­т­во­то бе­ше пред­ло­жи­ло „Play/Back“ за наг­ра­да „Икар“ за де­бют и за още наг­ра­ди в мал­ки­те ка­те­го­рии. По-къс­но след мо­е­то на­пус­ка­не се ока­за, че ди­рек­то­рът на Ло­веш­кия те­а­тър се от­каз­ва от та­зи но­ми­на­ция. И друг про­ект бе но­ми­ни­ран, кой­то съ­що е го­тин – „Арт“ на един де­бю­тант, уче­ник на Зд­рав­ко Мит­ков. То­ва оба­че е вън­шен про­ект с вън­ш­ни ак­тьо­ри. Има не­що не­ли­ги­тим­но в пред­с­та­вя­не­то за но­ми­на­ция, за­що­то ди­рек­то­рът на Ло­веш­кия те­а­тър ка­за „взи­мам го“ и то тръг­на, но то не е ра­бо­те­но на ло­веш­ка сце­на.

– И как­во ста­на с но­ми­на­ци­я­та за „Икар“ на „Play/Back“?

– Оба­ди­ха ми се ак­тьо­ри от Ло­веш­кия те­а­тър, ви­де­ли но­ми­на­ци­и­те, и аз се по­чув­с­т­вах мно­го зле, за­що­то всич­ки се на­дя­вах­ме, че по­не ще се оце­нят уси­ли­я­та на ед­но пред­с­тав­ле­ние, ко­е­то пре­ди то­ва тръг­на на три фес­ти­ва­ла. Хо­ра­та в Плов­див на „Сце­на на кръс­то­път“ го при­е­ха ра­душ­но, има­ше от­зи­ви от се­ри­оз­на­та кри­ти­ка и в един мо­мент из­ле­зе, че си из­ми­ха ръ­це­те, след ка­то тръг­нах­ме по фес­ти­ва­ли и пи­а­рът е го­тов и то­зи спек­та­къл по­ве­че не им тряб­ва.

– А ня­ма ли да се иг­рае „Play/Back“ на дру­ги сце­ни?

– По вся­ка ве­ро­ят­ност де­кем­в­рийс­ко­то ми пред­с­тав­ле­ние е би­ло пос­лед­но­то. Ако ста­не та­ка, се на­дя­вам да го про­ду­ци­ра­ме на­но­во и мо­же би да го из­ка­ра­ме в клуб „Да­ли“ с по-но­ва кон­цеп­ция по­ра­ди не­въз­мож­ност да пре­не­сем де­ко­ра. Ще има пак мул­ти­ме­дия, ще тряб­ва да си ку­пим нов мик­ро­фон, за­що­то то­зи ос­та­на да­ре­ние за те­а­тъ­ра, т.е. мал­ко ще тряб­ва да се про­ме­ни ви­зи­я­та на са­мия спек­та­къл.

– По вре­ме на прог­ра­ма­та „Мла­ди­те в Мла­деж­кия“ вие да­дох­те ед­но „оп­ре­де­ле­ние“ за пос­та­нов­ки­те на мла­ди­те ре­жисьо­ри, че всъщ­ност 20-30 пред­с­тав­ле­ния са го­лям ус­пех за един де­бю­тант.

– Да. Пър­ви­ят ми про­ект с Ве­се­ла Ка­за­ко­ва има­ше 14 пред­с­тав­ле­ния в Ру­се и об­що 40 в стра­на­та и се вър­тя 1 го­ди­на. „Play/Back“ стиг­на де­ве­то­то пред­с­тав­ле­ние, ко­е­то все още се про­да­ва в Ло­веч, но ка­то ни­що на де­се­то­то ще го спрат.

– Вие на­пус­нах­те Ло­веш­кия те­а­тър със скан­дал. То­ва реф­лек­ти­ра ли на про­фе­си­о­нал­но рав­ни­ще?

– Яв­но ръ­ко­вод­с­т­во­то на те­а­тъ­ра ня­ма ин­те­рес от ме­не. От март ме­сец от 6 чо­ве­ка са­мо двама ще бъ­дат на щат в Ло­веш­кия те­а­тър. Мла­ди­те на­пус­кат. Мо­же би аз бях пре­пъ­ника­мъ­к, но и дру­ги­те на­пус­на­ха след ме­не. На пред­п­ре­ми­е­ра­та нав­ре­ме­то Де­си Те­не­ке­джи­е­ва ви­дя „Play/Back“и го ха­ре­са и ка­за, че тряб­ва да пъ­ту­ва. И то­ва го ка­за пред ди­рек­то­ра. Та­ка че из­ли­за, че кон­ф­лик­тът не е на про­фе­си­о­нал­на ос­но­ва, а на лич­нос­т­на. Ние мо­жем да има­ме ня­как­ви спо­ро­ве за иде­я­та за те­а­тър, но в мо­мен­та то­зи те­а­тър ня­ма ре­пер­то­ар, за­що­то ще ос­та­нат са­мо хал­ту­ри­те. Очак­ва се да из­ле­зе „Брюк­сел“ на Пе­тя Ру­се­ва с Ро­си­ца Да­на­и­ло­ва, за да има по­не един нов про­ект. В мо­мен­та мно­го хо­ра не са до­вол­ни от ди­рек­то­ра. Та­ка че не е са­мо у мен ви­на­та. Аз ува­жа­вам Ва­сил (Ва­си­лев – б.ред.), той е млад чо­век и е ком­би­на­ти­вен, той знае как мо­же да се нап­ра­ви ед­на рек­ла­ма и съм му бла­го­дар­на, че ня­ко­га ня­къ­де ми се е до­ве­рил и ни е пус­нал да пра­вим та­ки­ва пос­та­нов­ки.

Нав­ре­ме­то ед­на ак­т­ри­са, ко­я­то бе­ше жу­ри на Ло­веш­кия фес­ти­вал, ка­за: „Аз раз­би­рам за­що то­ва пред­с­тав­ле­ние се случ­ва в Ло­веч и ти си из­б­ра­ла то­ва мяс­то. То се случ­ва точ­но за­що­то то­ва е ед­но зат­во­ре­но мяс­то, раз­бър­к­ва и драз­ни ду­хо­ве­те и ня­как си от­ва­ря ду­хо­ве­те“. Ед­ни хо­ра ми ка­за­ха, че пра­вим не­що, ко­е­то нав­ре­ме­то Иван Ста­нев е пра­вил – а то­ва е го­лям ком­п­ли­мент. Са­мо че то­га­ва не­го са го из­го­ни­ли по по­ли­ти­чес­ки при­чи­ни. Се­га не знам ка­зу­сът ка­то ка­къв е, как­то каз­ва Ра­дич­ков.

Съ­жа­ля­ва­те ли, че ви се раз­ми­на но­ми­на­ци­я­та за „Икар“?

– Дос­та мла­ди ко­ле­ги неп­ре­къс­на­то се оп­лак­ват, че не са оце­не­ни и пуб­лич­но ру­га­ят не­за­ин­те­ре­со­ва­ност­та на ин­с­ти­ту­ци­и­те към тех­ни­те пер­со­ни. А съ­щев­ре­мен­но флир­ту­ват със съ­щи­те те­зи ин­с­ти­ту­ции – хлъз­га­ви са. Имен­но та­зи хлъз­га­вост, ко­я­то не при­те­жа­вам, във вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та с ня­как­ви ин­с­ти­ту­ции не би ми поз­во­ли­ла да по­пад­на на оп­ре­де­ле­ни фес­ти­ва­ли или да по­лу­ча оп­ре­де­ле­ни наг­ра­ди. Но то­ва си е мой мо­ра­лен из­бор и за­ра­ди не­го аз из­ля­зох от един те­а­тър, кой­то страш­но мно­го оби­чам – с хо­ра­та му вът­ре – за­що­то в един мо­мент ме под­раз­ни точ­но то­ва, че ко­га­то си в те­а­тъ­ра, тряб­ва да осъз­на­еш, че ра­бо­тиш с хо­ра, че ма­те­ри­я­та не е ня­как­ва фаб­ри­ка или по­точ­на ли­ния, то­ва не е ме­ха­ни­ка, къ­де­то всич­ко се пра­ви ей та­ка на пар­че.

Да, те­а­тъ­рът е ня­как­ва фаб­ри­ка, но не точ­но та­ка­ва, за­що­то, ко­га­то в те­а­тъ­ра един чо­век е нап­рег­нат или обър­кан, той не мо­же да си из­ка­ра ро­ля­та нор­мал­но. Не­об­хо­ди­ма е пси­хо­ло­гия на об­щу­ва­не­то – со­ци­а­лен, ду­ше­вен на­бор от „хит­ри­ни“, ко­и­то тряб­ва да из­пол­з­ваш, за да се от­во­рят хо­ра­та, с ко­и­то ра­бо­тиш. Вся­ко пред­с­тав­ле­ние, ка­то се за­поч­не от ре­пе­ти­ци­он­ния пе­ри­од, е ка­то ис­то­ри­я­та за Ва­ви­лон­с­ка­та ку­ла – но в об­ра­тен ред – всич­ки го­во­рят на раз­лич­ни ези­ци. На фи­на­ла всич­ки тряб­ва да за­поч­нат да го­во­рят на един общ. Аз се рад­вам, че с еки­па на „Play/Back“ за пър­ви път ми се слу­чи точ­но то­ва. Но по-важ­но­то е да се про­ме­няш, да си бо­ец, не­ща­та ти да са раз­лич­ни, да имаш тър­се­ния. Ис­тин­с­ки­ят сми­съл ид­ва, ко­га­то то­ва, ко­е­то се случ­ва на мен, се слу­чи и на пуб­ли­ка­та. Спо­соб­ност­та да й да­деш, да нап­ра­виш не­що по-ша­ре­но, до­ри са­мо на емо­ци­о­нал­но ни­во да про­ме­няш… Ха­рес­вам оно­ва „без­ду­мие“, ко­е­то прос­то и кра­си­во из­чер­п­ва с ед­на кар­ти­на жи­во­та и смърт­та. Ис­кам да раз­вия та­къв из­каз, но ми тряб­ва още жив опит с раз­лич­ни ак­тьо­ри, раз­лич­ни ха­рак­те­ри, раз­лич­ни шко­ли. Ак­тьо­рът е ка­то де­те, ко­е­то тряб­ва да ти се до­ве­ри, че ти зна­еш как­во ис­каш. С не­поз­на­ти то­ва по-лес­но се по­лу­ча­ва. „Play/Back“ го­во­ри за пов­то­ре­ни­е­то на греш­ки­те в жи­во­та, за дъл­го­то и дъл­бо­ко из­диш­ва­не, за па­те­ти­ка­та на жи­ве­е­не­то ка­то про­цес, коп­неж, лю­бов, дра­ма, взрив от емо­ция, страст или ка­тар­зис­но сми­ре­ние… и „хер­ба­ри­зи­ра­не­то на спо­ме­ни­те.“

Ин­тер­вю на Ми­ле­на Очи­пал­с­ка

(от сайта „всекиден.ком“)

 

На­дя Ко­нак­чи­е­ва: Ви­на­ги към меч­та­ла за то­ва!

(интервюто е от декември 2006 г., публикувано в НГ)

 

Ак­три­са­та игра при Иван Добчев, Маргарита Младенова и Николай По­ля­ков, има роля и във филм на бра­тя Та­ви­а­ни

 

 

Тя е крех­ка и красива ка­то япон­скка ваза, но е замесена от ло­веш­ки материали. Пер­фек­тна­та е ка­то ге­ро­и­ня на Яво­ров, но на све­тов­ни­те ек­ра­ни ще я гле­дат ка­то мла­да ар­мен­ка. Тя е На­дя Ко­нак­чи­е­ва, ак­три­са с ед­на мно­го ло­веш­ка фа­ми­лия. Де­бю­ти­ра на ло­веш­ка сце­на през 1999 г. в “Граж­да­ни­нът на пла­не­та­та Зе­мя “/реж. Иван Доб­чев/, къ­де­то пар­тни­ра на Сто­ян Гъ­дев. Пос­ле из­ле­тя към со­фийски­те сце­ни, сни­ма мно­го рек­ла­ми /”Ка­ме­ни­ца”/ , на­ши и чуж­ди фил­ми. Но пак се връ­ща в Ло­веч. Ро­дена е на 6 де­кем­ври. Днес тя гос­ту­ва на НГ с ед­но от най-пъл­ни­те от­кро­ве­ния.

 

Надя Конакчиева играе във фил­ми­те: “14 це­лув­ки” /1995/ на Пла­мен Мас­ла­ров, “Ед­но де­те в по­ве­че”, 7 се­ри­ен на Чав­дар Га­гов /2004/, “Мал­ка нощ­на му­зи­ка” /2005/, 4 се­рии и ки­но­ва­ри­ат, “Чиф­ли­кът на чу­чу­ли­ги­те” /2007/ на Па­о­ло и Ви­то­рио Та­ви­а­ни.

В ло­веш­кия те­а­тър играе още в “Бо­ря­на” на Мар­га­ри­та Мла­де­но­ва, “Са­мо­ди­ва” на Ва­ле­рий Пър­ли­ков.

 

 

 

На­дя но­си две но­ви­ни – в мо­мен­та ре­пе­ти­ра с Ни­ко­лай По­ля­ков в на­шия те­а­тър ир­ландска­та пи­е­са “Плей­бо­ят от джен­де­ма”. Иг­рае кръч­мар­ка със стран­на съд­ба – не­що по раз­лич­но от всич­ко до се­га, спо­де­ля тя. То­ва е вто­ра ро­ля при По­ля­ков след “Сте­ла” на со­фийска сце­на.

Нас­ко­ро пред­стоя пре­ми­е­ра­та на ита­ли­ан­ския филм “Чиф­ли­кът на чу­чу­ли­ги­те” на све­тов­но из­вес­тни­те ита­ли­ан­ци Па­о­ло и Ви­то­рия Та­ви­а­ни /”Ба­ща-­гос­по­дар”/

 

-Меч­та­ла ли си да се сни­маш при све­тов­но из­вес­тни ре­жисьо­ри ка­то бра­тя Та­ви­а­ни?

-Ви­на­ги съм меч­та­ла за то­ва! Да­же съм го спо­дя­ля­ла с доб­ра­та си ко­леж­ка и при­я­тел­ка Ва­ня Гра­ма­ти­ко­ва /”При­каз­ки­те на Ван­че­то” – б. Р./. Ис­ках ня­кой на­ис­ти­на до­бър ре­жисьор да дой­де и да ме сни­ма в ки­но­то. Го­ля­ма из­не­на­да бе, че ме из­бра­ха. Слу­чи се!

– Вяр­ваш ли, че съд­ба­та, в зна­ци­те, ко­и­то ни да­ва?

– Да. Бе­ше мно­го стран­но, за­що­то ден по-­ра­но пог­ре­бах­ме мо­я­та ба­ба, и пос­ле ми звън­на­ха: “Из­бра­на си за “Чиф­ли­кът на чу­чу­ли­ги­те”. Ня­кои зна­ци ги раз­чи­там, при дру­ги се пра­вя, че не ги раз­чи­там, но те пак се по­я­вя­ват. Ето, те­зи дни и два­ма­та има­ме рож­ден­ни дни и сме в Са­тур­но­ва­та дуп­ка, тряб­ва да вни­ма­ва­ме.

– Как­во иг­ра­еш при Та­ви­а­ни?

– Бре­мен­на ар­мен­ка по вре­ме на тур­ския ге­но­цид през 1906. Страш­но вре­ме, ге­ро­и­ня­та ми раж­да мом­че и тряб­ва да го убие…

– Как сни­мат бра­тя Та­ви­а­ни?

– Мно­го кра­си­ви кад­ри гле­дах. Опе­ра­тор е Джу­зе­пе Лан­чи, кой­то се сни­мал “Нос­тал­гия” на Тар­ков­ски. Но по-­важ­но­то е, че два­ма­та са си раз­де­ли­ли ро­ли­те на “лош” и “до­бър” ре­жисьор. И сни­мат мно­го ин­те­рес­но – ако пър­ви­ят ка­дър е зас­нет от Па­о­ло, вто­ри­ят е от Ви­то­рио. По­лу­ча­ва се не­що ка­то ди­а­лог меж­ду кад­ри­те, те си го зна­ят и си го нав­ръз­ват…

– Кои звез­ди иг­ра­ят?

– В глав­ни­те ро­ли са Пас Ве­га /”Сек­сът и Лу­сия” и “Спен­глиш”/, Чек Ка­рио /”Меч­ка­та”/, Ан­хе­ла Мо­ли­на….

– Ти и пре­ди си сни­ма­ла с чуж­ден­ци?

– Имам два-три аме­ри­кан­ски и два ита­ли­ан­ски про­дук­ции, но се­га за пър­ви път сни­мам при го­ле­ми ав­то­ри.

– Как­во е Ло­веч за теб?

– Ид­вам с ог­ром­но удо­волствие. Оби­чам го, оби­чам ко­ле­ги­те, те­а­тъ­ра, до пос­лед­ния чо­век… Страш­но се въл­ну­вам, ка­то дой­да тук.

– То­ва да не би да се дъл­жи, че ти не поз­на­ваш Ло­веч?

– Ид­вам за мал­ко и по ра­бо­та… Ид­вам за­ра­ди ре­жисьор, кой­то ха­рес­вам и с кой­то ис­кам да ра­бо­тя. Как­то ста­ва с “Ко­га­то гръм уда­ри” на Мар­га­ри­та Мла­де­но­ва – Гре­ти. Мно­го си я це­ня та­зи ро­ля, на­пи­са­на от Яво­ров.

– Как­во виж­да По­ля­ков в теб ка­то ак­три­са, че ра­бо­ти­те за­ед­но?

– Не­го пи­тай, и на мен ми е ин­те­рес­но как­во виж­да /Смее се/.

– Кои са ти партньо­ри в Ло­веч?

– Мно­го при­ят­ни хо­ра. То­ни Ка­ра­ба­шев от Вра­ца, Цвят­ко Сто­и­лов и Ра­ли­ца Ко­ва­че­ва. Съ­що и Лен­ко Гур­ков и Соф­ро­ни Ра­цов, кой­то иг­рае мой ба­ща.

– Сле­диш ли по­ли­ти­ка­та?

– Чес­тно да ти приз­ная, не. Вбе­ся­вам се от всич­ко, ко­е­то се случ­ва у нас.

– Как­во те ус­по­ко­яв­на?

– Зе­ле­ни­ят цвят. Днес бях на раз­ход­ка на Баш Бу­нар – при­каз­но е. Ху­ба­ви фил­ми съ­що.

 

.Блиц:

– Лю­бим цвят?

– В мо­мен­та зе­лен.

– Пос­та­нов­ка?

– “Дон Жу­ан” на Са­шо Мар­фов.

– Филм?

– Ис­пан­ски­ят “Мо­ре­то на­вът­ре”

– Кни­га?

– “Лю­бов по вре­ме на хо­ле­ра” на Мар­кес.

– Цве­те?

– Гер­бер.

– Пи­тие?

– Чер­ве­но ви­но.

– Сут­рин се бу­диш…

– Ви­на­ги с ча­сов­ник.

3 thoughts on “Изкуство

  1. Слави произведение мое забеляза
    на нова година припева му показа
    Останалите защо така изоставате
    и подмазвачески го раздавате?

    Вярно, че от работа може да те изгонят
    дори и прокурори да те подгонят
    ама ако винаги срещу лошите си мълчим
    и телесни забавления ще трябва да им творим.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s