Досиета

Самиздатски неволи в университета

Из “Моите срещи с Държавна сигурност”

от Цветан С. Тодоров

Дали добре си спомням за срещите ми с Държавна сигурност? Няма как – в края на краищата те са част от моята биография.

Първата ми сериозна среща с ДС стана като студент през втория семестър в края на трети курс. Бях неразделен член на група приятели, почти всички учехме българска филология във Велико Търново. Случката с ареста е от лятото на юни 1979 г.

Но с офицерите от Военното контраразузнаване се бях срещал още в казармата. Там имаше офицер (викахме му ченгето) , който следеше пощата на войниците. През втората година бях пощальон на поделението, та той преглеждаше писмата, които носех. Понякога го правеше пред мен. Привидно ги разглеждаше отгоре-отгоре: адресант – адресат. Тогава не разбирах по какъв белег той отделяше и задържаше някое войнишко писмо. По-късно си дадох сметка, че той следеше кореспонденцията само на определени лица – например с турски имена.

Но да са върнем на студентските години. Времето в Университета край Царевец минаваше в обичайния за епохата младежки ритъм. Лекции, но и почти всекидневно ходене на кино. Четене на книги по библиотеки, но и приятелски спорове по прочетеното. Това беше времето, когато попивахме с възхита поезията на Борис Христов от първата му стихосбирка “Вечерен тромпет”. Пиехме главно бира, слушахме “Пинк Флойд” и “Бийтълс”, ходехме на театър и естрадни концерти /“Щурците”, “Сигнал”/.

Всяко лято и есен ни изпращаха задължително на трудови бригади, траещи месец. Та на една такава есенна бригада 1978 в близкото до Велико Търново село Козаревец нашата групичка се мотаеше из едно текезесарско лозе. Важните решения в този край явно се вземат в лозя – традицията тръгва от Никола Габровски.

Там решихме да издаваме литературен алманах. Идеята дойде от приятеля Красимир Крумов, още тогава наричан с прякора Грец. Останалите я подехме с ентусиазъм. Там бяхме Димитър Михайлов – Митака, Чавдар Генов, Иван Иванов – бай Иван, Димо Момчилов – Димотиката и моя милост. Бригадата беше момчешка, но по-късно, през есента, и момичетата в нашата група бързо се навиха. През лятото някой измисли името на алманаха, за НЛО вече се пишеше по вестниците. Решихме на корицата да пише “Общодостъпно и независимо издание на великотърновските студенти”

След като се върнахме за лекции, към нас се присъединиха Румяна Христова, Таня Стоянова / тя по-късно записа живопис/, Любо Босилков, Емануела Бошнякова /графика/, Стефан Бакърджиев /стихове/, Пламен Бочков /критика/. Към групата се присъедини и Светлана Боева от Варна – бях влюбен в нея по това време. По-късно с шум и трясък естествено нахлу по-младият от нас Калин Илиев (последвалите събития поставят въпрос доколко  бе естествено!). По това време той беше режисирал в студентския театър една пиеса на Петер Хандке (Каспър) и спечели нашите симпатии. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=745208

Пишещите още по това време студенти Светослав Мичев и Христо Славов никога не са участвали в алманаха, те си бяха “комсомолски” писачи. Тъй като основната група сред няс бяха заклети киномани, НЛО стигна и до столицата, където често ходихме да гледаме филми във филмотеката. Така успяхме да привличем Иван Хаджиев, по това време студент по кинознание във ВИТИЗ.

Главната ни цел беше да си създадем трибуна за първите си литературни стъпки. В изданието, освен критика и история, слагахме и графики, предимно на Таня Стоянова и Емануела Бошнякова.

На практика всеки втори студент около нас драскаше нещо – дали стихове или проза, дали преводи или рисуваше, но ТВОРЕШЕ! Естествено търсеше и изява, но простор нямаше. Беше почти невъзможно да се публикува нещо от студентската скамейка в утвърдените издания. За сравнение първата ми статия излезе в сп. “Киноизкуство” през 1982 г., и то с подкрепата на проф. Ивайло Знеполски. Единственият студентски вестник във Велико Търново, мисля, че се казваше “Наука и Труд”, излизаше веднъж месечно. В него трудно можеше да се събере нашето творчество. Все пак там, след доста чакане, излезе моя статия за Първия международен анимационен фестивал във Варна през 1977.

Първоначално пробвахме възможността нашият алманах да е издание към КЕВ-а / така наричахме университетския Клуб за естетическо възпитание, мероприятие на задължителния Комсомол/. На официален разговор ходи Грец, но като се върна, каза, че оттам отказват съдействие.

Не помня конкретните причини, които изтъкна Грец, но явно се страхуваха да ни дадат думата. След статията в студентския вестник лично аз бях събрал смелост да пиша критика и ме сърбяха ръцете. Не искахме нищо повече от трибуна, ала свободна територия за публикации нямаше.

От тази безизходица се роди “НЛО” – алманах на независимите студенти. С името “Неидентифицирани летящи обекти” /НЛО/ се опитвахме снизходително и иронично да се самоопределим.

Трябва да се спомене, че в идеята, както и при самото начинание, не сме взаимствали нищо от никого – нито от преподавателите, нито от други колеги. Напротив. Вярвахме, че правим нещо оригинално, важно, достойно и сигурно ще получим подкрепа от Комсомола. Така с ентусиазъм издадохме 5 броя и още един почти готов.

Още не знаехме какво правим…

Излезе първата книжка, набрана на различни пишещи машини, формат бе колкото сгънат на две канцеларски лист, формат – А4. Любо и Грец ходиха при свой приятел в печатницата, който подвърза книжното тяло професионално. Стана книжка от стотина страници, изписани от едната страна. Тялото имаше бели меки корици. В един екземпляр НЛО излизаше от брой 1 до брой 3, после до 5 брой “тиражът” нарасна до три. Пишехме с индиго.

Бяхме много горди с изданието, започнахме да го раздаваме от ръка на ръка между студентите. Търсехме мнения, съмишленици, подкрепа. Някои книжки стигнаха и до преподавателите ни по литература.

Редактирането ставаше в нашия приятелски кръг. Събирахме се главно на таванската квартира, в която живеехме заедно с Митака срещу наем от 18 лв. месечно. Интересното на тази квартира бе, че имаше вътрешна тоалетна с врата на релси, за пестене на място. Та когато някоя от дамите посещаваше тоалетната, всички излизахме от стаята в коридора. Такива ми ти работи…

Още тогава Грец /днес известен кинорежисьор/, проявяваше организационен талант. Постоянно изнамираше и водеше непознати за нас автори. Сред неговите фаворите бе Мария Георгиева, която предостави свои преводи от френски.

Спомням си много добре спора около един материал за философа Димитър Михалчев, по-онова време официално премълчаван от властта. Имаше спор и за Ремке. Тогава Грец настояваше за по-твърда позиция спрямо политическата система. Надделя обаче общото мнение да не навлизаме в политическата тематика, защото е опасно. Явно повечето от нас си даваха сметка, че не сме много в “правия път”. Не случайно не получавахме подкрепа от казионната комсомолска организация.

От друга страна какво пък лошо имаше, че пишем и публикуваме. Пари не искахме, всичко беше ентусиазъм.

Във всеки брой пускахме стихове от някой млад и вече официално утвърден поет – спомням си за поетичните изяви на Здравко Пеев, Николай Колев и т. н.

Освен стихове /Любо Босилков, Грец, Димитър Михайлов/, имаше разкази / Димо Момчилов,/, рецензии за кино и музика /Цветан Тодоров, Чавдар Генов, Румяна Христова, Грец/, преводи от френски /Мария Георгиева/, представяне на западни художници и рисунки /Таня Стоянова/.

Всичко вървеше добре, спечелихме нови приятели, започнаха да се събират интересни ръкописи.

Та беше юнската сесия на 1979, предстоеше изпит по история на българския език при проф. Руси Русинов. В таванската стаичка бе горещо, затова с Митака лежахме по бански и четяхме за един скучен за нас изпит. Тогава някой почука на вратата: Милиция!

Двамата млади и високи цивилни изчакаха да се облечем. Търсеха Димитър Михайлов. Аз съм, вика той. Връчват му призовка да се яви в Държавна сигурност, същия ден, след час и нещо.

После връчиха същия документ и на мен. По-късно се разбра, според Митака, че те не са знаели, че живеем заедно. Но аз не помня този момент. Бяхме притеснени, но не и уплашени. Странно, но си взехме учебниците да четем и в милицията за предстоящия изпит. Наивност, съчетана с убеденост, че не сме вършили нищо нередно и само ще ни бавят, но ще ни пуснат след досадната справка.

Вкараха ни в една от стаите на Държавна сигурност на Велико Търново.

Десет години по-късно сградата бе превърната в музей, а пред нея се извисяват статуите на царете Асен, Петър, Калоян и Иван Асен.

По-късно станаха ясни и някои любопитни подробности. Докато нас двамата с Митака ни вкарвали в една от стаите на ДС, ни е видяла задържаната вече Румяна. Ние с Митака обаче не знаехме кой друг е привикан за разпит. Изглежда след нас ченгетата са прибрали и момичето. Но нея кавалерски са я закарали с колата, а ние отидохме пеш.

В една стая ни чакаше ченгето на Университета – майор Никола Димитров. За неговата роля полуофициално се знаеше в целия ВУЗ. Той ни съобщи, че са ни повикали заради нашия алманах НЛО.

С Митака ни разделиха в отделни стаи. На мен ми дадоха лист и ме накараха да напиша всичко за нашето издание. После майорът ми прочете нещо като независима оценка на нашето творчество в алманаха. В нея нямаше нищо лошо за нас и творчеството ни.

Много по-късно Митака стана преподавател по българска литература в същия университет. Тогава един от нашите бивши преподаватели – Страхил Попов, вече негов колега, му казал:

-Имаше едно време едни графомани в университета, заради тях писах в милицията…

-Аз съм един от тях – отвърнал Митака.

Моят престой в милицията, продължил над два часа с чакането, писането и четенето, завърши с подписване на декларация. Нейното съдържание беше горе-долу следното: Заявявам, че повече няма да се занимавам със самиздат по каквата и да е форма, няма да организирам хора с такава цел. В противен случай подлежа на присъда за самоиздат според еди кой си член от НК и т. н. Подписах.

Ченгето Димитров ми даде ясно да разбера, че веднага ще изхвърча и от университета, ако продължа по този път.

Имаше още нещо – трябваше да предадем всичките излезли досега броеве в милицията. Обещахме, въпреки че част от тях бяха сред читателите. Не знам кой какво е предал. Аз пазя единствения екземпляр от брой втори като скъпа реликва от първата ни свободна изява чрез самиздат. Всъщност не са чак толкова много студентските самиздати през това време, поне аз не бях чувал за други. Но като се знае каква е нашата съдба, вероятно и тяхната не е различна.

В късния юнски следобед излязох с облекчение от милицията. Чувствах се ужасно, като че ли бях предал приятел. Един по един се събрахме в нашата квартира. Румито вече беше срещнала Таня и разказала за призовките и декларациите. Слухът се бе разнесъл.

Когато се видяхме вечерта, всички бяхме разтревожени от неочакваната среща с ДС. Уж сме праведни, пък грешни. Сравнихме разказите си какво е станало през този ден.

Стана ясно, че задържани бяхме четири – аз (Цветан С. Тодоров) и съквартирантът Димитър Михайлов, и Румяна Христова и Димо Момчилов. Грец – не.

(Допълнителна забележка от 2. 10.2016 след общата среща на оцелелите  от НЛО с Пламен Дойнов – от събраните свидетелства може да се разбере, че Грец е викан по-рано в милицията, но той тогава това не ни го каза на нас.)

Румито духовито каза, че е посочила като инициатори за изданието само мен и Митака, понеже ни беше видяла, че вече сме в една от стаите на милицията. Тук явно си казват думата партизанските филми, от чието гледане можеш да научиш как да се държиш на разпит.

Аз обаче бях написал и други имена, които сега не помня. Със сигурност обаче споменах за Грец, Митака, Румяна, Димо. Мислех, че щом е масово участието, ще ни се размине.

Настъпи едно суетене, какво да се прави сега. Как да излезем с достойнство от тази помия?

По-късно с Румито и Митака си спомняме за два любопитни факта от поведението на приятелите.

Любо, който единствен измежду нас бе вече решил да създава семейство, започва да ни моли да го покрием, защото има бъдещи планове. Обещахме му тържествено, че няма да го издадем.

Грец пък бе видимо недоволен, че не е викан в милицията. Един вид – аз съм ви водачът, пък са ме пропуснали. Непростимо невежество от страна на милицията. В бунта си стига до там, че заявява: Сам ще отида в Държавна сигурност, за да проверя какво става!

И отиде. Връща се, нищо… Съобщава ни, че спираме да издаваме НЛО-то.

Години по-късно се сещам, че най-вероятно никъде не е ходил. Представете си онези години и как идва един студент в милицията и пита защо сте задържали този и този? Абсурд.

Както и да е…

Изданието спря, в гърлото остана един горчив привкус. Лично мен най ме тормозеше вероятността да ме изхвърлят от университета в последната година. Страшен удар, при всичките ми добри оценки и страхотните грижи на родителите за мен. Как да обяснява тази моя дейност на хора, далеч от изкуството? Нямаше да разберат и с какво сме се занимавали точно.

Когато години по-късно разказах този случай на майка ми, тя явно не усети отминалата опасност. Пък и защо да се тревожи за мен, то и така нищо не излезе. Забравете…

По-интересното бе, че почти никой от нас не пожела да направи от НЛО и случката в милицията някакъв личен капитал. Най-много срещу такъв подход бе самият Грец, който въставаше срещу всякакво митологизиране на младостта. Казваше : Толкова много дисиденти се излюпиха, само ние липсваме!

Когато в началото на 90-те споделих идеята си да опиша този епизод, той цяла нощ ме убеждаваше, че няма нужда са се правим на герои. Така ме убеди да не пиша. Много му вярвах:)

След завършването на университета последваха няколко сватби – на Митака с Румито, на Димотиката с Таня, моята с Искра. Имаше и няколко големи събирания в различни места в България. Помня особено ярко едно много яко напиване в Белене, където бяха още Лили Мирчева, Диана и Свилен. (По-късно съпрузите Диана и Свилен Пътови работеха във в. Демокрация и загинаха в доста съмнителна катастрофа в София.)

Като видя как красивата и гола Диана влиза в Дунав да се къпе, Калин Илиев скочи от една пейка и литна след нея. Беше неудържим. Но самият той бе толкова пиян, че едва го спасихме от удавяне.

Заедно с пиенето всяка среща бе и литературна лаборатория. Събирахме наши материали и издадохме още няколко броя на НЛО. Имаше нови наши творби, нови автори, но книжките бяха все по-тънки. Разменяхме си ги помежду си. Днес Калин Илиев притежава повечето от тях.

Никой обаче от милицията не ни потърси за това, въпреки че явно нарушихме подписаната декларация.

През 2002 г. Грец издаде книгата “Неведоми пътища” и сложи вътре епизода с алманах НЛО. Това си е неговият поглед и неговата истина, доста украсена художествено. Той също има правото да описва своя живот.

Днес случаят за мен има повече сантиментална стойност. Но колкото пъти се срещам с част от приятели от онова време, всеки път се убеждавам в едно. Епизодът с НЛО свали последната част от илюзиите ни за “свободата” в социалистическата ни държава.

Срещите ми с ДС обаче не свършват. По-късно като кинопедагог в Ловеч и приятел на артистите от групата на режисьора Иван Станев местното ченге Милен Тотев (днес бард!) отново ме привика. Но това е друга история.

Цветан С. Тодоров

януари 2007 г.

Неволи с актриси и ченгета

Втора част

Нямам представа как се присъединих към компанията на Иван Станев и неговите актриси. Помня само, че и “трите Ж” бяха много красиви и постоянно се зазяпвах по тях. Красавиците бяха Жорета Николова, Жана Караиванова и Жанет Спасова, които и на сцената, и  на улицата привличаха погледите. Нещата се задълбочиха след като ги видях как играят в “Любовта към трите портокала” – първата постановка на Иван Станев в Ловеч. Тогава все си мислех, че текстът на Карло Гоци трябва да е за любовта към двата портокала, но както и да е…

По-късно момичетата ми казаха как са ме забелязали. Толкова силно и заразително съм се кикотел в залата по време на тяхното представление, че ме запомнили по смеха.

Трябва да уточня, че през 1985 г. вече бях се върнал от краткия курс по кинопедагогика във ВИТИЗ и работех в Кинефикацията в Ловеч.

В групата на Иван Станев, освен Жожи, Жана и Жанет, бяха още актьорите Чавдар Монов, Радо Блажев, а по-късно и Христо Гърбов. В същата компанията беше режисьорът Димитър Радичков, син на известния ни писател, художничката сценограф Марина Райчинова и един журналист от София, командирован в Ловеч като кореспондент на “Народна младеж” . Това беше Страхил Кюлюмов – Страшето, син на известния военен писател от Държавна сигурност, плътно свързан със съдбата на писателя  – жертва на ДС,  Георги Марков. Много по-късно си дадох сметка, че Страшето не е бил случайно в тази компания. Тогава обаче го възприемахме като начетен младеж, който почти нищо не пишеше за вестника си, но пък донасяше от столицата нови амeрикански филми на видеокасети. Помня как гледахме за първи път “Нещото” – филм на ужасите.

Жана и Жожи често спяха в моята квартира, за да не се разкарват до кв. Бабаковец, където деляха служебен апартамент на театъра. Аз живеех в една стая под наем, но цялата къща беше на мое разположение. Софиянките бързо разбраха това и се настаниха като у дома си. Естествено, нямах нищо против.

Постановките на Иван Станев много бързо предизвикаха скандал – не само в Ловеч, но е сред цялата театрална общественост.

Бунтарската му природа особено силно пролича по време на първите Дни на младата режисура, където Иван Станев и Бойко Богданов влизаха в словесни схватки. Заедно пък нападаха старите режисьори като Красимир Спасов и Крикор Азарян.

Вярно, че Иван идваше понякога разпален и разказваше, как Митко Гочев му се обадил от Западна Германия. Димитър Гочев беше емигрирал на Запад и вече градеше успешна кариера там. Та той звънял направо на телефона на директора на театъра или пък на телефона при портиера. Иван разпалено предаваше какво са си говорили. Веднъж Митко направо казал: Няма ли да идваш на Запад?!

Но никога не съм се замислял, че тези разкази, пък и други, са представлявали интерес за Държавна сигурност.

По-късно се сетих, че няма как контактите на Иван с Митко Гочев да не са били интересни за ДС. Но тогава повече ме увличаше изкуството и жените.

По това време в Ловеч идваше и Соломон (Мони) Паси, които превеждаха нещо с Иван. Не съм присъствал да техните срещи в къщата на режисьорите във Вароша, но години по-късно, като министър, Соломон Паси потвърди за тези разговори. Въобще около Иван се въртяха всякакви хора, включително и с дисидентски наклонности.

По това време аз вече публикувах някои статии за кино в столични издания. Помня, че Иван Станев ми помогна при превода на текст за една моя голяма статия за Серджо Леоне в сп. „Киноизкуство“. Текстът бе от книга на английски, която пък кинокритикът Петър Кърджилов бе копирал.

Обикновено се събирахме вечер в къщата във Вароша, където живееха двамата режисьори Иван и Митко Радичков.

По това време, при една среща с Милен Тотев от Държавна сигурност, стана дума за изкуство. И той ме помоли:

  • Гледам те, пишеш по вестниците за кино, а ние се интересуваме от всичко. Би ли ни написал какво ти е мнението за филма “Индиана Джоунс и храмът на обречените”?

-Защо?

-Искаме да прочетем едно мнение на специалист. Дали пък този филм не влияяе отрицателна на младите с неговите жестокости. Напиши, какво мислиш, и ми го дай.

-Колко да е дълго?

-Страничка – две, колкото излезе…

За първи път се сблъсках с факта, че в Държавна сигурност се интересуват от киноизкуството на Стивън Спилбърг. Но това беше проформа. Те се интересуваха от друго, не от критика!

Милен Тотев често идваше в малката канцелария в кино “Димитър Благоев”, надолу по стълбата,  където работех заедно с Милчо Петров. Много по-късно от Комисията по досиета (когата Милчо се кандидатира за кмет на село Дренов, Ловешко) разбрах, че тази стая е ползвана за явочна квартира. Но тогава не обръщах внимание на разните влизания и излизания – мислех за друго. Но много често се налагаше внезапно да напускаме и да пием кафе. Разбирате защо – срещи с информатори!

Сега от ДС ми искат рецензия за Спилбърг. Пустият му американски гений, беше ми в ръчичките… Можех с един замах да спра развоя му на Изток. (Майтап, бе!)

Но го пощадих, написах нещо умерено. Мислех, че с това ще се размине.

Когато предадох двата листа, офицерът видимо се изненада:

-Защо си ги написал на машина?

-Така пиша, ръкописът ми е много нечетлив…

-Това няма значение. Не знаеш ли, че при нас всичко се пише на ръка.

Не знаех, и нямаше откъде да знам. Много по-късно , след 1989 г., разбрах, защо в ДС всичко се пише на ръка – защото това е автентичен документ. На практика аз трябваше на напиша донос срещу Спилбърг.

Няма никакво съмнение, че ако бях продължил по тази линия, скоро щяха да искат да напиша и за Иван Станев, и за другите…Най-вероятно беше състезание между софийската и ловешката ДС. Защото онези имаха поне трима (?!) агенти в групата, ловешките нямаха нищо…

Не знам защо това не се случи, но повече никой нищо не е искал от мен. Навярно съм се показал като непригоден. Но и днес понякога Милен Тотев, днес известен бард с китара, ме задява:

-Питат ме дали си бил наш агент. А, викам, агент не е бил, той ни беше консултант…

Сиреч, като президента Георги Първанов, за който излязоха документи, че бил… „консултант“.

Трябва да се добави към тази история още нещо. Сигурно е, че в онази театрална група на Иван Станев  е имало доносници, които да описват нашите нощни разговори и мечти.

Днес, ако се види тяхната биография, можем да гадеем разни неща. Едно е сигурно, къртица е имало, няма как. Още повече, че през 1988 г. Иван Станев замина за Германия и не се върна, докато комунизмът не падна от власт.

Цветан С. Тодоров

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s