Професорът Тодор Андрейков – портрет от Цветан С. Тодоров

 

Тодор Андрейков в Ловеч

  • За хората, които го познаваха, той беше човекът-кино. С неизчерпаеми познания върху световното кино, с постоянна амбиция да е на гребена на злободневното в нашия кинопроцес. Тодор Андрейков (1933 – 1997) в продължение на десетилетия увличаше след себе си зрители, студенти, мислещи граждани. Както на мнозина други хора, и моите първи впечатления за него са от лекториите във филмотечното кино „Дружба” (днес „Одион”). През 70-те години Тодор Андрейков развиваше там бурна дейност чрез лектории, премиери на непознати шедьоври, обсъждания на нашумели филми. Беше нещо като роден вариант на Анри Ланглоа и всички го наричаха просто Тони. Такъв си остана и до края на живота си. Тони се познаваше с изключително много хора – у нас и по света. Качеството му да общува пълноценно на всички нива го правеше достъпен и обичан. В ежедневието беше открит и прям, без аристократично-елитарната недостъпност, характерна за хората на високото знание. Неговата демократичност по свой начин се отразяваше и в писанията му, лекциите, дори в браковете. Тони виждаше и тълкуваше киното комплексно. Преди всичко като изкуство, което се прави от качествени хора и говори на качествени хора за определени ценности и истини. Познаваше теориите, но не беше теоретик. Той се опираше на човешкото вълнение, подплатено от сериозни естетически и исторически знания. Историята на киното беше неговата страст и той пишеше непрекъснато, макар че издаде книгите си накрая. Неговите беседи, лекции и дори разговори бяха гъсто обрасли от факти, имена, сентенции, цитати, любопитни случки, неочаквани паралели и предвиждания. Сред любимите му писатели беше Борхес и често го цитираше. Например мисълта му, че нищо чудно, това, което сънуваме, да е истинският ни живот, а това, което живеем, да е просто сън. Когато започна да събира огромните си знания в книги, стана по-краен в оценките си. Например считаше, че след 60-те години нищо съществено вече не се случва в световното кино. Окрупненият му поглед не съзираше достойни художествени явления, съпоставими с американската бурлеска, Чаплин, братя Маркс, немския експресионизъм, италианския неореализъм или филмите на Бунюел. Растеше възмущението му от безхаберието и некомпетентността на хора и институции, които убиват здравия интерес към киното. Тази тревога особено силно личи в последната, посмъртно издадена книга „Момчето остава”. За това, как виждаше световното кино, говорят двете книги „История на киното” (нямо кино) и „Комичното на екрана”. По своята всеобхватност и фактологичност, по своята емоционалност и личностна интерпретация те нямат аналог в нашата кинолитература. Но освен в тях, Тони се съдържа и в стотици и хиляди културни жестове, откъдето го познаваше и широката аудитория. Години наред беше филмов наблюдател по вестници, телевизия и радио, пишещ отговори на читателски писма, статии за известни автори или за фестивала в Перпинян (негов любим фестивал, който в личната му класация стоеше по-високо от Кан). Всичко това беше той. В средата на 80-те години с поредица статии във в. „Народна култура” той разтърси цялата система на т. н. „социалистически кинопоказ”. Пак през това време, на курса по кинопедагогика във ВИТИЗ, той предсказваше какво ни очаква в близките години по този път – убийствена инфлация и разрастване на мафията. И не че беше пророк – просто познаваше световната история и в частност световното кино, а там всичко беше вече разказано. На един от фестивалите на документалното кино в Пловдив през 1987 г. по повод на документалния филм на Рангел Вълчанов „Спомени от бъдещето” (за Ловеч и посещението на дипломатическия корпус), Тони яростно се изказа срещу робската „привилегия” при социализма да се работи безплатно на държавата под формата на бригади и трудови повинности. Никой друг по това време не смееше гласно да изкаже онова, което мислеше. Не знам каква цена плащаше Андрейков за своето свободомислие, но съм сигурен, че плащаше. Важното бе, че никога не прие позата на страдалец. Беше свободен човек и през най-тъмните времена на тоталитаризма. Когато по-късно започна да получава знаците на едно всеобщо одобрение, той ги приемаше скромно. Справка – награждаването му през декември 1995 г. от СБФД по повод 100-годишнината на киното. Не обичаше да говори за себе си. Тони учеше хората да киноманстват. Да търсят и да откриват любимите си филми. Да стоят часове в тъмната кинозала, за да видят истинския филм. Затова с такава страст идваше отново и отново да представи своите любими филми пред младите поколения. Затова си позволяваше да коментира на висок глас в тъмното, да се смее или да се ядосва открито. Тони беше заразителен. Виждал съм негови студенти, които отново и отново идваха, за да чуят лекциите му. Макар да имаше неоспорим авторитет, той умееше да се вслушва в думите на колегите. Знаеше, че първото впечатление от един филм не винаги е миродавно, че критикът изказва не просто своите субективни мисли, а изразява един по-широк кръг от настроения и оценки. Самият той като представител на нашата малка българска кинематографична общност постоянно търсеше истинския път за развитие. Може би затова се отнасяше с разбиране и любов към по-далечните и непознати у нас кинематографии, които създават шедьоври. Привличаха го постиженията на латиноамериканското кино, мексиканското и индийското кино. На честването на 80-годишния юбилей на доайена Яко Молхов Тони дойде от лекция и веднага разказа, че бил показал на студентите си два филма – японски и индийски, направени „буквално за пет пари”. Не трябва ли и ние да правим такива филми?, попита той. Професорът Андрейков се интересуваше от всички страни на киното. Като се почне от условията за прожекция (написал е поредица статии за киносалоните по света), от програмациите и закупуването на определени фирми, като се премине през кинообразованието, издигането на зрителската култура (той е сред създателите на „студийните кина”) и състоянието на филмовата критика, та се стигне до правенето на самото кино. Професорът е единственият наш кинокритик, който се изяви като режисьор на игрален филм – „Неделни мачове” (1975).
  • toni andreikov 1975Десет години по-късно пред доста широка аудитория той му направи абсолютно дистанциран и справедлив анализ. Тодор Андрейков вярваше в бъдещето на киноизкуството. Киното ще се запази, макар и в променен вид – казваше той. Това личи и в следващото интервю, което взех от него през лятото на 1996 година при едно гостуване в Ловеч.

– Господин професор, споделяте ли често срещаната днес мисъл, че киното умира, но в това няма нищо страшно?

– Категорично не. Вярно, че известни творци като Зануси твърдят подобно нещо, но аз считам, че киното ще оцелее, макар и не в сегашния си вид. Днешните киносалони трябва да се развият по посока уют. Най-силен е примерът, който ни дава Париж. Там още в 70-те години разбраха, че киното ще се променя и раздробиха големите киносалони в няколко малки. Днешният кинокомплекс обикновено има една голяма зала и 5 – малки зали със 100 – 300 места, в които се прожектират всякакви филми. Така трябва да стане и в България.

– По редица причини у нас кинефицирането пряко беше свързано с идването на комунистическите идеи. Когато комунизмът си тръгна, с него започна да изчезва и самото кино.

– Винаги съм се чудел на нашата грандомания. Защо през 50-те и 60-те години построихме толкова много кина? Всяка махала имаше кино, да не говорим за селата. Сега, за мой ужас, минахме в другата крайност – от 3000 салона останаха само 80. И те също ще намаляват.

– Как си обяснявате масираното присъствие на американски филми днес у нас?

– Много пъти съм казвал на европейските разпространители, че те имат грешна стратегия за източните страни. Французите настояват за твърд процент, докато американците са на принципа – делим по равно печалбата. Може 1000 долара да спечелят от един филм в България, но го предоставят. С тези големи отстъпки те спечелиха не само нашия пазар. Затова и нашите вносители вкарват само американски филми. Ето например, „Съни филмс” за толкова години е внесла само един европейски филм – „Пощальонът”. Всичко друго е от САЩ. – В „Пощальонът” главният герой е комунист – Пабло Неруда. Изглежда на Запад никой не се вълнува вече от такъв факт, докато у нас сега е невъзможен филм с главен герой комунист.

– Идеята на „Пощальонът” е да покаже как от един обикновен човек израства творецът с помощта на Неруда. Много силен филм, а това, че поетът е комунист, наистина на никого не прави впечатление. У нас сега всичко е объркано и аз съм песимист за България, особено през последните години.

– Свидетел съм, че преди 1989 г. вие правехте много силни и точни обобщения за действителността у нас. Защо не се впуснахте в политиката?

– След кратки колебания през 1990 г. реших да се оттегля. Моите надежди бяха излъгани. Оказа се, че всички сме българи…

– Днес на практика липсва българската кинематография, както и от редица съседни страни изчезнаха традициите. В световната карта има едно ново понятие – филм от балканските страни. Така се възприемат и „Ъндърграунд” на Костурица и „Погледът на Одисей” на Ангелопулос.

– Какво му е хубавото на това? Изчезва една традиция. Когато гърците поискаха да снимат българските сцени от „Погледът на Одисей” у нас, ние единствени от балканските страни отказахме. Затова сцените от Пловдив са заснети другаде, а някои кадри навярно са взети от стар български филм. Може ли някой да обясни защо отказахме, при положение, че това е филм за общата ни съдба на Балканите?

– Кажете за читателите на „Народен глас” какво пишете сега, с какво се занимавате?

– С моята съпруга Катя отглеждаме зеленчуци в едно село край Своге. Там се чувстваме много добре. В петък се прибираме – в София, защото водя едно радиопредаване по „Франс Ентернасионал” за това кои филми си заслужава да гледаме и кои не. Преподавател съм и в НАТФИЗ.

– Какви книги подготвяте?

– Готов е вторият том от „История на киното”, който обхваща периода от нямото кино до края на Втората световна война. Ще бъде отпечатан от „Евразия Абагар” – Плевен. Има идея след това да издам и кратките си бележки от в. „Култура” за последните две години. Написах една статия – „Мор по българските кинематографисти”, в която свързвам имената на Людмил Кирков и Еди Захариев – двама от най-добрите, които си отидоха.

– Кои филми напоследък са ви направили впечатление?

– Гръцкият „Погледът на Одисей” е много важен филм. Жалко, че никой у нас не иска да го закупи. В Париж гледах няколко добри филма. Например, новият филм на Кенет Лоуч „Земя и свобода”. Той е за гражданската война в Испания. Това е много интересен филм, разказва как по време на войната интербригадистите унищожават всички свои другари, които не са били съгласни със Сталин. Впрочем, за това пише и Бунюел в своята книга „До последен дъх”, само че в българското издание липсват близо 20 страници, премахнати от нашата цензура през 1985 г. Изгледах още всички филми от Европейската панорама в София и фестивала на Монти Пайтън. Гледам и телевизия, защото по нея често дават хубави филми. За съжаление, в късните часове и малко хора ги виждат.

– Благодаря ви за разговора.

Пълният текст се публикува за пръв път в книгата „Движещи се сенки”

Advertisements

One thought on “Професорът Тодор Андрейков – портрет от Цветан С. Тодоров

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s