„Отива си човек” („Odchadza clovek”) – един забранен филм от 1968 за българските обичаи при смърт вече в youtube

Odchadza_clovek_N_1_CB_jpg_700x394_q85

Словенският документален филм „Отива си човек”(„Odchadza clovek”, 1968 г. е вече достъпен в youtube.com, снабден с английски надписи. ВИЖ: https://www.youtube.com/results?search_query=Odchadza+clovek Това е причина да припомним пак за това забранено при комунизма заглавие, тъй като творбата е заснета в троянските села. Днес е ясно и кой е спрял филма през 1968 – българският консул в Братислава, поради силното религиозно чувство от екрана.

Odchadza_clovek_N_4_CB_jpg_700x394_q85

Филмът „Отива си човек” на режисьора Мартин Сливка (Martin Slivka) виж:

https://sk.wikipedia.org/wiki/Martin_Slivka

имаше една-единствена прожекция на Международния филм фeст в София през март 2005 г. Архивната лента се показваше за първи път в България, въпреки че е снимана тук.
Преди прожекцията немският професор Ханс-Йоахим Шлегел говори за художествените качества на филма, определяйки го като поетична лента за вечното. Словашкият документалист Мартин Сливка (1929 – 2002) е всепризнат майстор с над 40 награди. След известната Пражка пролет през 1968 г. филмът обаче попада сред забранените. Така и не стига до екран в България. Бдителната тогавашна цензура вижда като „опасна” лентата, в която се цитира Библията и се показват ритуалите по последното изпращане на човека. Днес творбата е реабилитирана, но само сред специалистите. Случайността разкри, че едно от показаните села е троянското Дълбок дол. Филмът все още не е познат на широката публика.

„Отива си човек” е поетичен документ

„Отива си човек” („Odchadza clovek”), произведен в тогавашна Чехословакия, 1968 г., 27 мин., черно-бял, документален) е на пръв поглед етнографски филм. Но всъщност е суров мъжки разказ за това, как българинът от 60-те години на м. в. е изпращал близките си в отвъдното. Задкадровият текст е от Библията е внушава вечния кръговрат между живота и смъртта. „Род идва и род си отива и всичко остава в земята завинаги“, се казва от екрана.

Заснети са погребения в няколко троянски села, като основните епизоди са от Гумощник и Дълбок дол. Творбата е с двама оператори – Йозеф Грусман и Милан Мило.
Въпреки „тежката” тема, филмът излъчва светлината на една убеденост, че след всеки човек остава нещо непреходно. Това е изключително значим документ за една „изчезнала” селска България, в която вековната традиция живее въпреки официалните изисквания. Учудващо за днешния зрител е колко вярващи в Бога е имало по това време на „победилия социализъм“.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Цветан С. Тодоров: Гледах екрана и не вярвах!

Щастливата случайност ме отведе на единствената прожекция на филма „Отива си човек” на 12 март 2005 г. вечерта във филмотечното кино „Одеон” в София. Не знаех какво точно ще гледам, но архивните ленти винаги крият изненади.
Голямо беше моето вълнение, когато по средата на филма видях кадри от моето родно село Дълбок дол, Троянско. Гледах и не вярвах! Оживя селото от моето детство. Зърнах лицата на близки и познати хора, някои от които отдавна починали. Пейзажът ми бе до болка познат, но останал дълбоко в спомена ми.
Емоцията бе толкова силна, че не успях да запомня всичко. За жалост втора прожекция нямаше, а и Българската национална филмотека (БНФ) не притежава собствено копие от чехословашкия филм.
По-късно издирих местни хора, които потвърдиха, че филмът наистина е сниман в Дълбок дол. Те помнят, че е имало две погребения, но са забравили годината. От документацията на кметството обаче става ясна и датата – 22 март 1968 г. Отбелязано е, че тогава са починали Минко Банков и Мита (Мария) Калчева. Филмът, разбира се, е напълно непознат тук.

Лиляна Иванова Джамбазова (73 г.): Мислех, че ще видя филма по телевизията

– Какво точно си спомняш?
– Беше доста отдавна, но помня, тъй като починалият Минко Банков Тодоров ми е роднина. Групата, която снимаше, беше от трима чужденци и един българин. Българинът беше служител от нашата телевизия. Интересното е, че допреди две-три години виждах този мъж из София. Все се канех да го питам за съдбата на филма, но не го направих. Понеже живея в кв. „Иван Асен”, на ул. „Добромир Христов” 14 предполагам, че и той живее наблизо.
– А тогава какво стана?
– Починалият минко беше вуйчо на мъжа ми, аз също му виках „вуйчо”. Беше музикант, затова на погребението свиреше селската духова музика. Минко бе комунист, затова погребението мина без поп. От екипа казаха, че искат да снимат ритуала. Същия ден имаше още едно погребение – на Мита Калчева.
– Къде срещна екипа?
– Хората с камера дойдоха в къщата, показаха разрешение от Българска телевизия и от милицията. Снимаха до изнасянето…
– Във филма има кадри и от гробището.
– Не помня там да са снимали, сигурно съм била нещо заета. Но какво става в къщата си спомням добре. Особено две мои лели – Веса и Гена, които доста силно оплакваха починалия, след като видяха, че ще ги снимат.
– Не си ли се интерисувала от съдбата на филма?
– Дълго време мислех, че този филм ще го дават по нашата телевизия. Но не го видях.
– Готовият филм е бил забранен покрай събитията в Чехословакия през 1968 г.
– Помня Пражката пролет добре. Тогава беше и Световният младежки фестивал в София. Аз работех в Министерството на земеделието. По-младите кадри ни ползваха за водачи на чужди групи. Бях с чешката група. Те постоянно говореха за пражките събития и имах неприятности. Беше и една група китайци, които пък бяха дошли нелегално у нас. (Разговор през 2005)

Професор Шлегел: Сливка мечтаеше да покаже филма си у вас

Неговата мечта беше да дойде в България и да покаже филма си. За жалост до смъртта му през 2002 г. това не се случи, каза през март в София Шлегел. Професорът говори с голямо уважение на творчеството на Мартин Сливка.
Професор Ханс-Йоахим Шлегел е сред добрите познавачи на източното кино, включително и на българското. Още преди 1989 г. той идваше на фестивалите на българското кино, като се интересуваше не само от официалното му битие, а и от цензурирани филми като „Смъртта на заека” на Анри Кулев.
На представянето на „Отива си човек” професорът говори за „странната” мода сред някои източни режисьори, включително и съветски, които доброволно отивали в етнографското документално кино. Така те надхитряли строгия партиен контрол в игралното кино. Цял непознат „сибирски” клон съществувал в съветското кино, който днес киноисториците откриват с възхита.

Мартин Сливка работи в традицията на големия документалист Карел Плицка, грабнал награда във Венеция за документалния филм „Земята пее” (1933 г.). Ладислав Куделка и Мартин Сливка („Вода и труд”, 1963 г. и „Отива си човек”, 1968 г.) са водещи документалисти през 60-те години.

Дълбок дол и киното

Дълбок дол е предбалканско село, близо до Троян. Авторите на „Отива си човек” са спрели в Дълбок дол поради факта, че в един и същ ден е имало две погребения. Снимките са диктувани от естествения ход на живота и смъртта.
Малко хора знаят, че Райна Томова и Въло Радев тук пишат сценария за сериала „Адаптация”. За квартира те ползват дома на Бойно Дочев Бойновски, местен кинопрожекционист.
Миналата година (2004) тук снимаха сцени от седемсерийния тв-филм „Патриархат” (2005) на Дочо Боджаков, родом от съседното село Борима.
По-късно Пенка Монова засне документалния филм „Дал Бог Дол“ (2007).
(Народен глас, бр.64, 2005 г., допълненo)

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s