Сол – коледен разказ от Цветан С. Тодоров

kebabДните преди Коледа в Тополовград се случиха топли, слънчеви и това беше добре за бежанците, които и без това страдаха в непозната за тях страна. Стефан често се вглеждаше в техните тъмни, изтерзани лица, в дълбоките очи, които все търсеха хляб и подслон, но не можеше да ги разбере докрай.

Като граничен полицай той изпитваше неловкост да ги преследва, арестува и води към лагера. На всичкото отгоре младата му съпруга, вярваща християнка, тази година го убеди да спази коледния пост и той вече 40 дни гладуваше. Аз съм бежанец в собствения си дом, мислеше си понякога Стефан.
Затова на другия ден след Бъдни вечер и постната вечеря той облече цивилните дрехи и тръгна да се разхожда из малкото погранично градче. Тайната му мисъл бе да срещне случайно някой колега и да се почерпят за Коледа. Прекоси центъра, после безцелно се зашлая, ама не срещна подходящи хора.
Честито Рождество Христово, поздрави го възрастни семейна двойка. Бяха негови бивши учители, които веднага го заразпитваха докога тези ще влизат в страната. „Тези“ бяха голяма група бежанци, скупчила се в градската градина край потрошения фонтан.
Не знам, вдигна рамене Стефан. Много са нахални, мръсни и все са гладни, допълни старият учител. Даваме им храна в лагера, отвърна Стефан. И на него му бяха омръзнали нощните наряди и тревоги, преследвания и арести. После ги водеха в базата, но те не стояха там, а щъкаха из целия град. Защото имаха пари и търсеха кой да ги изведе към западната граница и оттам към Европа.
Дано през новата година нещата се оправят, подхвърлиха старците. Дано, отвърна им Стефан. Почувства остър глад и тръгна към автогарата.

В закусвалнята имаше няколко обичайни посетители. Трима пенсионери седяха на масата до печката на дърва, пред тях имаше само един разчупен хляб и каничка червено вино. Някакъв младеж сърбаше шкембе-чорба в ъгъла.
Стефан си поръча четворка кебапчета с картофи за гарнитура. Край на постите, помисли си той. Застана прав на една от високите маси. Опита картофите, бяха безсолни. Огледа се за солница, няма. Край оня с чорбата също не се виждаше, имаше само червен пипер и чесън.
Тръгна към тезгяха и поиска от продавачката. Сега ги пълнят, почакайте, отвърна тя. Стефан се загледа в големия телевизор над главата й. Предаваха словото на българския патриарх. Да бъдем милостиви, каза той.
– Сол! – извика жената зад тезгяха с протегната ръка. Стефан пое механично солница и се извърна към мястото си. И тук замръзна.
Там се беше настанил огромен африканец с червено яке и вече ядеше първото му кебапче.
– А, няма да се разберем така! – ядоса се Стефан и съжали, че не е с униформа. Тръгна с бързи крачки и викна:
– Остави кебапчето, мое е!
Бежанецът ръфна още по-голямо парче и се опули въпросително на българина. Явно се правеше, че не разбира.
– Това е моята порцията! – бавно изрече Стефан, приближи и внимателно придърпа чинията към себе си. Черният мъж се ококори още повече, изломоти неща на своя си език и още по-внимателно върна порцията пред себе си. Май ще викам дежурната група, помисли си Стефан, но мигом се отказаот идеята. Ще се смеят момчетата: „Изяли му кебапчетата!“. Затова посегна с ръка и взе едно от своите кебапчета.
– Това е мое! – бавно каза той и отхапа, за да му е ясно на нахалника. Оня обаче нехае, преглътна последното парче и начена да яде от второто. Не, няма да се разберем с тоя, как да му обясня, че в тази страна има ред, законност, не може всеки да лапа каквото види, трескаво мислеше Стефан. Но като виждаше как порцията му се стопяваше в устата на мигранта, се отказа от лекции. Затова започна бързо да яде и той. Поне две кебапчета да спася, постави си той задача. Чужденецът явно също имаше цел – да изяде всичко.
Едва не се сблъскаха за последното кебапче, като Стефан ловко го издърпа с ръка под вилицата на черньото. Ръката – нарушител остана вцепенена за миг, после сръчно се насочи към картофите. Чуваше се ритмично чаткане по чинията.
А, така, яж ги без сол, да ти приседнат дано, помисли си българинът, като стискаше още солницата в лявата си ръка. Докато сдъвче последното си кебапче, оня омете картофите му. След това обърса обърнатите си устни, и започна да се кара на Стефан. Приличаше на ругатни, но като не бе сигурен… Стефан го изслуша и бавно му каза:
– Не посягай на чуждо! Никога!
Последва нещо, навярно псувня, щото след последната дума африканецът бързо се изниза. „Нахални, мръсни и гладни“, спомни си за стария учител Стефан. Ох, как ще те запомня с това червено яке, помисли си още, докато гледаше през прозореца как червено-черното петно се стопява в слънчевия ден.
Обърна се да огледа кръчмата. Всички мълчаха слисани от видяното. Погледите им сочеха нещо. И той също го видя. Една порция с четири кебапчета и пържено картофче на вилицата. Неговата порция го чакаше вече половин час на съседната маса.

Откритието толкова го впечатли, че загуби и ума, и дума. Затова навярно дълго време не чуваше, че един от старците му подвиква: Момче, дай солницата, бе! Като дойде на себе си, Стефан тръгна бавно, постави солта до хляба и виното, и излезе.

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s