Правосъдие в мъглата, или „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” от Цветан С. Тодоров

 

ovdnes torosqn

Ованес Торосян във филма

Може и да не се нарежда сред най-добрите филми за „раздаване на правосъдие“ (моите любими са „Инцидентът Окс Боу“, „12 разгневени мъже“, „И справедливост за всички“, „Следствието приключи, забравете“, „Анкета за гражданина извън всяко подозрение“, „Свидетел на обвинението“, „Хероин“ и т.н.), но новият филм на Иглика Трифонова е важен и вълнуващ пример за сложността на процеса с днешната дата.


Зад дългото описателно заглавие „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” (2016) се крие намерението и крушението на един прокурор (чудесна Ромен Боранже,) от Международния съд в Хага да се осъди военен престъпник от геноцида в Босна през 90-те чрез лъжливи показания. Едно момче Деян-Миро (Ованес Торосян) е сключило сделка още в затвора в Сараево да излъже и така  да изиграе ключов свидетел срещу сръбския военен престъпника (автентичен Красимир Доков), за да намали присъдата си в затвор в Сараево. Лъжата лъсва след едно частно разследване на адвоката на обвиняемия (Самуел Фрьолер) за родителите на момчето. След като се открива истинското лице на свидетеля, процесът пропада. Навярно, за да започне наново, но с други свидетели и това е друг филм. А момчето затъва още по-дълбоко в мъглата след „двойната (зло)употреба“ – от свои и чужди.
Но не може да има справедливост върху лъжливи показания, въпреки нашето убеждение, че като цяло в Босна е имало геноцид. Нито истината може да се скрие, нито лъжата има сила да я докаже. В тази мъгливост, през това сфумато, върху тези подвижни пясъци се гради филмът на Иглика Трифонова.
Сред герои с прикрити биографии, корени и религии (на жертвите) и сред леко разколебаните принципи и преоткрита човечност (на правораздаващите) се изпълва съдържание на този филм, иначе драматургично неравен, с лъкатушеща канава и неясен финал. (Абе какво става с това момче, все пак?) Липсата на увереност кой всъщност е главният герой се отразява както на заглавието, така и върху финала. Въпреки че в някои сцени филмът е твърде сантиментален, в други добива железен характер. Това е  странна сплав,  плюс една „вносна“ и конюнктурна в добрия смисъл  международност (нито един герой не е българин!, но темата е близка).
Българското кино и друг път успешно се е разполагало изцяло в чужди страни и истории – например филмът „Осъдени души“(1975) на Въло Радев е ситуиран в Испания. Но в тази „международност“ има много балкански мирис, правещ светът различен, шарен, нееднороден. „Докато ние в Босна се стреляхме, палехме и колехме, тук в Амстердам е било все така спокойно“, казва бащата (Изудин Байрович).
А ние за пореден път се убеждаваме колко малка е стойността на живота на малкия човек и колко дълбоки са измеренията на човешкото достойнство при сблъсък със системата. която също е поддържана от обикновени малки хора.
Филмът е своеобразно продължение на предишното „Разследване“(2006) на Иглика Трифонова, пак с нейния  любим „талисман“ Красимир Доков, тя няма филм без него. Още като сценарий проектът е оценен с наградата ScripTeast на фестивала в Кан през 2011 г. и оттогава пет години пътува към зрителя.
Оператор на „Прокурорът…“ е Рали Ралчев, композитор е Теодосий Спасов, а продуцент е Росица Вълканова, както и в предишните „Писмо до Америка“ и „Разследване“.
Филмът на 10 март в пълната зала 1 на НДК даде старт на 20 София Филм Фест на Стефан Китанов – Кита, а Иглика Трифонова делеше подиума с българина Тед Кочев („Рамбо. Първа кръв“).

Всички имаха успех.

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s