In memoriam: Вратата без брава се затвори зад нашия Ивайло – от Иван Станков

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Иван Станков

Надгробното слово на Иван Станков, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, произнесено на 1 юни 2016 г. на погребението на троянския поет Ивайло Иванов (1972 -2016) .

Вратата без брава се затвори зад нашия Ивайло, а ние останахме да драскаме безсилни по нея. Животът и творчеството му се оказаха отведнъж завещание, за което сме окаяно неподготвени.

ivailo ivanovНепосилно тежък е този подарък.
За две десетилетия без всякакви кариерни усилия Ивайло успя да се наложи като един от най-талантливите поети в съвременната ни литература.
Беше човек с изключително поетическо дарование, с голяма отговорност към думите, с тънко чувство за езика и със свой ясно различим поетически свят. Човек дълбоко лиричен, с фино чувство за хумор и неизчерпаемо вдъхновение. А духът му бе в състояние на постоянна тревога.

ivailo v lovechНа снимката Ивайло Иванов (прав) сред приятели в Ловеч
Голям артист и владетел на думите, той беше от хората, които могат да направят литература от всичко, до което се докоснат. Но не го стори. Направи литература от себе си и от книгите на мъртвите поети.
Иво внимателно отглеждаше стихосбирките си. Всяка от книгите му – от „Хензел и Гретел“ до „Нов сън за щастие“– е по своему ювелирна. Образното му пиршество никога не се превърна в безконтролна вакханалия.
Ивайло не редеше стихосбирки, а правеше премислени книги – всяка със свое лице, интонация, речник и композиция. Днес те са неговият сбит творчески портрет, готов за историята на най-новата българска литература.
Животът на Ивайло беше изцяло открит и представляваше несвършващо бдение над красотата, над доброто и над ближния.
Душата на Иво не живееше, а пърхаше с красиви пеперудени криле. Надничаше в неочакваните ниши на живота и раждаше невероятни светове.
Ивайло беше едно двуного сърце, търсещо общение. Раним като княз Мишкин, сриваше изкуствените бариери между хората и приобщаваше към себе си.
Взираше се в малките, незабележими за нас форми. Проникваше и се оставяше да бъде проникнат.
Ивайло знаеше живота наизуст, усещаше го в очарователната му цялостност и едновременност. Можеше да говори с някого за най-дълбоките неща и в същото време да чува гласа на цветята наоколо. През цялото време беше битийно разтворен и безкраен.
Начетен до неприличие, с феноменална памет, бърз ум и точна оценка за сложните литературни явления, никога не се натрапваше. Иво не общуваше, той свещенодействаше. Превръщаше и най-незначителния разговор в посветителен ритуал.
Неговият свят бе светът на думите и през тях живееше, през тях обичаше. Иво знаеше да обича, подобно на ангел, чрез божествената плът на словото. Езикът му винаги беше на крачка от нечовешкото съвършенство.
Ивайло Иванов остана целият по страниците на своите книги и в паметта ни. Оттук нататък там ще търсим приятелството му. Додето не потвърдим заедно някой ден финала на „Братя Карамазови“.
До тогава – мир и светъл упокой на душата ти, скъпи Иво!

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s