Красимир Крумов – Грец и безмилостното слънце на морала

 

grezПо повод една година от кончината на Красимир Крумов – Грец  (1955 – 2015) припомняме тази статия от „Литературен вестник“, 2015 г.

 

 

Всички герои на Красимир Крумов – Грец са голи под безмилостното слънце на моралната преценка. Не винаги понятен автор за непосветените, понякога и за мен самия, тази му особеност осъзнах неотдавна.

В най-горещия слънчев, последен ден на юли 2015 г., Красимир Крумов си замина внезапно, ненавършил 60 години. Смъртта, студена и неканена, прекъсна подготовката му за нова книга и филм.

За живота му с основание можем да използваме един известен поетичен образ – той горя като свещ, запалена от двете страни. Абсолютно жертвоприношение. Силният интензитет, който имаше между него и действителността, между високия морал и хибридното съществуване породи обемно творчество от книги, стихове, филми.

Наслагвам тези литературни образи, защото Красимир Крумов, според мен, бе преди всичко човек на словото. Словото, което създава, което гради нови светове. А осъзнаването на словото винаги е било достижение на вярата. В тази вяра, според него, се вмества и киното, и театъра, и философията му.

Неговата завладяваща склонност към светообразуване пролича още през студентските ни години. През 1978 г. с група приятели във Велико Търново списвахме  алманах-самиздат, наречен  „НЛО“. След петата му книжка изданието преждевременно и логично бе спряно от Държавна сигурност. По това време Грец пишеше предимно стихове (виж отделно едно негово стихотворение),  но веднъж написа и една рецензия за скромен български филм. Текстът му нямаше почти нищо общо с видяното от мен на екрана.  Грец беше измислил изцяло някакъв свой „филм“, много по-интересен и значим. Беше визионер par excellence.

По-късно той продължи да реализира на пълна скорост световете си. Градеше причудлива за нашите земи фантастична сграда чрез различни средства, реторики и изкуства. Напомня ми на Антонио Гауди и неговата базилика  Sagrada Familia („Светото семейство“ – Грец има филм със същото заглавие). Така и катедралата на моя приятел остана недовършена, а следващите поколения има да се чудят що е то и какво ли щеше да излезе накрая? Но според направеното дотук можем да заключим какъв е основният замисъл. Това е катедрала на нравствената хармония и в прослава на божественото.

Ние, старите му студентски приятели, пръснати (а)логично из света, с интерес и възхита, а понякога и с недоумение,  наблюдавахме отстрани многостранното му развитие. И винаги очаквахме още нещо ново в творчеството му, защото беше пословично трудолюбив и водеше аскетичен живот.

Официално Красимир Крумов беше кинорежисьор, сценарист, писател, преподавател и член на Европейската филмова академия. Неофициално Грец беше проповедник на високата нравственост.

Той е един от най-енигматичните наши творци, който разказваше за света и живота по свой трагичен начин, вглеждайки се в зоната на съмненията и в категоричната граница между живота и смъртта. Неговите заглавия говорят за сакрални, преходни мигове – пиесата „Погребение без мъртвец“ (1989), филмите „Екзитус“ (1989), „Мълчанието“ (1991), „Забраненият плод“ (1994), романите „Удавникът“ (1989) и „Духът на престъплението“ (1991).

Красимир Крумов влезе в киното като един от най-ревностните у нас познавачи и последователи на Андрей Тарковски . Това особено личи в дебютния „Екзитус“ – филм за недоизкрещения докрай бунт на младите срещу системата, за „заекванията“ на реалността и надезиковия диалог с другите светове. Това е единственият му филм, заснет не по собствен текст, а по новелата на Златомир Златанов. Впрочем, филмът „Екзитус“, заедно с „Парчета любов“, „Бягащи кучета“ и „Аз, графинята“ , дебюти все от бурната 1989 г., формират  т. нар.  „нова вълната на недоволните“  у нас в края на социализма.

Следващият филм „Мълчанието“ (1991) също бе в стилистиката на Андрей Тарковски, с доста усложнен сюжет и опитващ се да говори обемно за всичко чрез всеки герой .

По-нататък Красимир Крумов се устреми да бъде абсолютен автор на едно поетическото кино, където съ-авторството е почти невъзможно. Цяло чудо е как като ръкавица му прилепна камерата на оператори като Емил Христов и Войтех Тодоров .

Постепенно творецът стигна до свой оригинален стил и философия. Откритията му вървяха по линията на опростяването на сюжета, в търсенето на кристално ясни ситуации-метафори и  архитипни образи. Това личи във филмите „Под едно небе“ (2003), „Смисълът на живота“ (2005), „Нощ и ден“ (2006), „Светото семейство“ (2010).  Вътрешният морален патос ескалира от неспокойство и глух ропот до  все по-категорична непоносимост, ярост и присъда срещу ширещата се бездуховност. Забележително е, че всичко това е поднесено с мек, проповеднически тон, като приятелски разговор, като съчувствена изповед.

В статиите си Красимир Крумов – Грец обичаше да обяснява сложните неща с обемни думи като всеетизъм, общежитийност, единосъщност – и то за да надскочи тесния хоризонт на екзистенцията. Вярваше в Човека като единствена нравствена мяра на мирозданието и ако наистина някой не разпознаваше  Бог, призоваваше  етическото начало да го замества. Но нравствеността, според Красимир  Крумов, може и трябва да се търси само по посока на религиозния абсолют, а това без съмнение е Бог.

Същевременно имаше тънко чувство за хумор – в една от миниатюрите разказва, как негов съсед, компютърен маниак, нарекъл лопатата и метлата „тулсове“.

С поредица теоретични есета Крумов се опита да види феномена кино през опита на религията, да разкрие мистичния му характер. Резултатът е внушителната като обем и идеи теоретична книга „Поетика на киното“ (2000). Този труд надгражда светския характер на родната кинотеория, като разкрива мистична същност и ипостасната природа на кинообраза. В този смисъл Красимир Крумов е абсолютно „бяла ластовица“ сред останалите наши кинотеоретици, истински обновител на дискурса, на кинофеноменологията. Но, за жалост, без благоприятна среда и професионален отзвук. А каква почва за размисъл и за спор предлагаше той! Например – доста смелото, скандално отричане на цялата досегашна кинотеория (!?), която, според Красимир Крумов, е изпаднала в плен на „европейския нихилизъм“ и вече е без цел, без ценности, без Бог.

После той преразгледа от същите тези позиции най-интересните родни филми чрез поредица анализи, голяма част от тях публикувани първо във в. „Култура“, а после излезли книгата „Поетика на българското кино“ (2013).  В тях отказа да се съгласи с досегашното „механистично, позитивистично“ разбиране за кинопроцеса и предложи свой поглед. Това са и най-ценните, според мен, анализи на  Красимир  Крумов, защото са професионално и емоционално съпреживени.

Грец има и своите „Неведоми пътища“ (размисли в две части, 2002 и 2004 г.). Това са изповедни книги, в които разказва за живота си – детството, младостта, за преживяванията си по света и за духовните прозрения. Вътре има истински бисери. Те са неделима част от вътрешната лаборатория на твореца и дават множество отговори за гениалогията. Посмъртно излезе последната му книга „Новият конформизъм“.

Пиесата „Погребение без мъртвец“ “ (1989), поставена в театър „София“, е  една алюзия за безсмъртието в мъртвилото, но подобно на всяка подобна клаустрофобична притча, нямаше зрителски успех.

Последваха филмите „Под едно небе“, „Смисълът на живота“, „Нощ и ден“, „Светото семейство“  – удостоени с награди на наши и международни кинофоруми. Това са притчи за основните морални и религиозни устои на човека.

Романите „Удавникът“ (1989) и „Духът на престъплението“ (1991) детайлно описват микрокосмоса на обикновените хора. В тях  има раздипляне на междуклетъчните пространства на битието, а оттам те лъхва тежкия дъх на социалистическата епоха.

И това е само видимата част от неговата творческа лаборатория. В поредица писма до мен от края на 80-те години на м.в. той споменава за сценарии и ръкописи, които никога не стигнаха до реализация. Само най-близките знаят, че той е автор на музиката на десетки песни, които с лекота измисляше с китара в ръка и които останаха из домашните касети.

В живота Красимир Крумов умееше да увлича хората около себе си, да ги вдъхновява и води.  Месианството му понякога идваше в повече на околните, но философията му го задължаваше да се държи точно така.

Сега си мисля, че ситуацията като цяло не бе никак благоприятна за творчеството на Грец (не че за другите творци е особено благоприятна!). Днес имаме български филми, но нямаме българско кино като обществен фактор, като процес, като развиващо се живо тяло, като диалектично цяло с вътрешните противоречия, синтези и прозрения. Надявам се с времето нещата да се нормализират. И ако един ден кинопроцесът се възстанови в пълнота и мощ, тогава неговите филми ще заемат своето видимо полагащо се високо място в културното ни наследство. Защото днес трябва да ги търсиш със свещ!

По красива ирония кинотворчеството на Красимир  Крумов – Грец интересно се „римува“  с това на режисьора  Станимир Трифонов („Изпепеляване“, сериала „Хайка за вълци“).  Двамата приятели първо учеха във Великотърновския университет, а  после постъпиха във ВИТИЗ. Първият търсеше кратки, философски филмови притчи, вторият го влечат по-епохалните сюжети и зрелищни форми. Двамата се срещат и в практиката – Красимир  Крумов е  сценарист на „Стъклената река“ (2010 ) на режисьора  Станимир Трифонов.

По сходен начин се развиват творческите биографии и на техните младежки идоли Андрей Тарковски и Андрей Кончаловски. Руските режисьори също учат заедно във ВГИК, но тръгват по доста  различни  творчески пътища и имат различна  житейската съдба. Първият е по-затворен, камерен, трагичен, а  другият е пищен, карнавален, епичен.

Сега си мисля, че високите творчески успехи (всички филми на Красимир Крумов имат награди!), стоицизмът и максимализмът му са подходяща причина за учредяването на специална награда за арт-филм на негово име.

Накрая ще добавя, че едно от най-хубавите неща, които ми се случиха в моя живот досега, бяха годините, преживени заедно с Грец. И с цялата ни група като студенти.

Цветан С. Тодоров

Бележка:

Алманахът „НЛО“ беше самиздат (частно литературно издание в тоталитарните държави) на група студенти от ВТУ през 1978 -1979 г. Целият кураж на нашата редакция стигна до 5-6 броя, набрани на пишеща машина и под индиго. Участваха Красимир Крумов, Димитър Михайлов, Румяна Христова, Чавдар Генов, Димо Момчилов, Пламен Бочков и други приятели, общо 10-12 души.

За повече подробности виж доклад на Окръжно управление на МВР Велико Търново до началник-управление 06 –ДС – София, в частта за ГДОП „Поети“, публикуван тук:

http://desebg.com/vi/880-2012-09-12-17-49-49

 

Стихотворението е без заглавие, посветено е на Цецо

***

Аз ще простя тази вечер на тъжния свят,

на бледите рози, аз ще простя тази вечер,

Нека полека изстине земята, полята с плач,

да се смъкне тази грижа, нека бъдем сами.

 

Защото болея тихо, отдръпнат от вашия сън,

знам тези неправди: елате, далечни хора,

аз ще простя в тази вечер на тъжния свят,

аз ще умра, неиздъхнал своя последен огън.

 

Очите затворени, тялото ниша димяща,

но във всичко лежи топлото ниско слънце,

кървавото слънце на доброто, на което летим,

ела, аз искам да ти простя, събирачо на огън.

 

Без думи погива на изток и запад красива земята,

дори да плача, ще имам две плачещи само очи,

Не ме съдете, аз вадя из пепелта още живия клюн,

Аз съм слаб, забравете ме хора, щом се простим.

 

Красимир Крумов – Грец

10 август 1980 г. Шумен

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s