Филмът „Воевода“ е за хора, направили своя избор – Цветан С. Тодоров

 

voevoda-2

 

 

 

 

 

 

 

„Воевода“ на Зорница София Попганчева е филм, който постепенно ще се вкопава в съзнанието на българите. Както стана през годините с „Козият рог“, „Оркестър без име“, „Преброяване на дивите зайци“ и други емблеми на родното. Такъв вид филми минават през еуфорията на първия месец, уталожената рецепция на критиката и изковаването на трайни митологеми и работещи модели на един нов, цивилизован патриотизъм. В този смисъл „Воевода“ е адекватен на сложната обстановка на Балканите, синхронен е на филм като „Омбре“ (2014) на Захари Паунов.


Когато през зимата на 1972 г. се появи „Козият рог“ на Методи Андонов, малцина видяха истинския мащаб на събитието, един айсберг със скрити размери под повърхността. И това е нормално. Киното е доста измамно зрелище по природа – ту е надценявано (Ленин), ту е подценявано (Холивуд), а днес е смалено до екрана на смартфон. Но си остава голямо изкуство.

voevoda-3
Струва ми се, че филмът „Воевода“ (2017) има сили да оре дълбоко и дълго време в нивата на патриотизма – извън политиката и злободневието на площадите. Той ще дава отговор защо сме точно тези българи, защо имаме това усещане за тежка съдба и защо не трябва да виним за всичко поробителите (които и да са те). Това е филм с честно отношение и към история, и към съвремието, макар че някои ще са изненадани от стерео-погледа към епохата и характерите. Зрителят да не очаква невижданото зрелище, а една динамична и чувствена история за хора, някога живели и правили своя избор в условията на робство.
Понеже главният герой е жена (Румена воевода в изпълнение на Зорница София), конфликтите имат многобройни и интересни пречупвания и обрати. Как една жена става водач на глутница от хайдути, как една съпруга се еманципира и функционално „разпределя“ кой за какъв съпруг става. Психологическите връзки и отношения между майка – рожба, преследвач – жертва, амбиция – реалност, водач – религия изпълват този свят. Има и един тлеещ бунт – на мъжа без право на решения (Стоян Ковача на Валери Йорданов ), който преобръща финала.
Румена е „на нож“ не само с агресивния външен свят (сексизъм, гнет, произволия, робия), но и със своята женска природа , като преодолява „репродуктивната“ си функция. Един наистина сложен образ, а изпълнителката се е справила успешно. След „Воевода“ имаме една нова и силна киноактриса.
Макар да върви като екшън, движещата сила в творбата са характерите. Те са много и макар повечето да са предадени с две-три черти, образите са правдиви и релефни. И най-важното – филмът е по-умен от героите си, обича ги и ги надгражда с трагизъм и ореол.
„Воевода“ е едновременно модерен и „архаичен“ филм, правен след световния опит на „Апокалипсо“ на Мел Гибсън, след „Завръщането“ на Алехандро Гонзалес Иняриту и „Аферим!“ на Раду Жуде. Насилието в кадър тук е по-скоро психологическо, а не кърваво – затова може да се гледа от деца.
Това е и своеобразен „родов филм“ – не само, че говори за родовото ни чувство, но е родово дело още в инженеринга. Три поколения на Попганчеви се снимат във филма – малката Ники-Амрита в ролята на Румена като дете, самата София Зорница , както и майка й в епизодична роля. Родово е и участието на известните каскадьори от „Багатур“-  Райчо Гънчев играе Ильо Войвода, а синовете –  Горан Гънчев е Амит ага и Явор Гънчев е Боил.
За отбелязване – в епизодични роли виждаме познати в Ловеч актьори като Йордан Петков – Дуню и Николай Чилов.

voevoda-1

Зорница София и Йордан Петков – Дуню

Чудесна работа за диалога е свършил писателят Петър Делчев, камерата на Крум Родригес („Цветът на хамелеона“) е свръхчувствителна, с модерна визия, близо до лицата и оживяваща природата (пълна с животни,с вода, гори, скали и стихии).
Зорница София влезе в киното с „Мила от Марс“ (2004), като натюрел ми напомня силовия профил на режисьорката Лариса Шепитко (1938 -1979), която правеше мъжествени филми. Зорница е внучка на прославения военен летец Петко Попганчев.
За Румена войвода има запазени много документи. Тя е Румяна Георгиева Павлова, родена е в село Гюешево, недалеч от Кюстендил, през 1829 г. По думите на баща й това е станало в най-неподходящото време, когато дните са били неспокойни и мътни. През 1856 г. излиза в гората като хайдутин и организира чета. Стоян Ковача първи се присъединява към четата й и става неин байрактар, а и любим мъж. Николай Хайтов пише разказ за Румена, който е в основата на филма.

 

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s